Залипсваха ми напоседък Съквартирантите и реших да поработя малко с една история от тъч-линията на основното действие в ситком-романа. Главни герои в нея са Мария, Габриел и Стоян, известни помежду си с кодовите названия Мист, Джи и Вайпър. Случващото се в тази история е споменато бегло в глава 15 на Съквартиранти, а ретроспективната част е засегната на две мест в шеста.
Историята е доста обособена и самостоятелна и не намери място в книжното тяло. Сега обаче се връзва чудесно, защото започва точно на Велики Четвъртък. Състои се от четири глави и от вчера до Великден всеки ден качвам по една.
Приятно четене и весел празник!
Линк към Съквартиранти - Бонус история 1/4: https://erasilvertongue.wixsite.com/veraangelova/post/%D1%81%D1%8A%D0%BA%D0%B2%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8-%D0%B1%D0%BE%D0%BD%D1%83%D1%81-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F-1-4
Той ще ти разкаже
-Аз също ще сляза тук - обяви Джи, когато след дълго и тягостно пътуване с много трафик отвън и много мъка и болка отвътре, колата спря пред блока на Мария и тя разтри схванатия си от гледане през прозореца врат.
-Ок, ще се виждаме - усмихна се назад Стоян, след като изключи двигателя.
-Чао, Вайпър, мерси много, че ме докара - усмихна му се Мария обръщайки се да отвори вратата.
-Myst, take it easy... - обърна се към нея той. Джи вече беше излязъл и разтоварваше неща от багажника.
-I'm easy like Sunday morning – отговори уверено тя. Нямаше как иначе.
-Не си... - поклати глава Стоян. - сериозно говоря, не се впрягай излишно...
-Опитвам се - отговори с въздишка тя, отваряйки вратата. - Ако Джи не се беше раждал изобщо, може би щях винаги да успявам.
-Недей така - каза с проповеднически тон Стоян. Представи си, че Джи сигурно беше чул това и никак не му беше харесало. - Нито един от двама ви не заслужава това.
-Кое? - спря се на вратата тя.
-Той ще ти разкаже.
Мария цъкна изнервено с език, махна с ръка и слезе.
Колата потегли с кратък клаксон за "чао" и Джи, който стоеше зад нея с раница на гърба и по един сак във всяка ръка леко се прокашля заради газовете.
Мария отвори уста да протестира, че й носи сака, но той не я остави.
-Адски тежък е, ще те изпратя до асансьора.
-Не искам - каза сърдито тя.
-Знам.
Не искаше.
Да остава сама с него в сумрачната вечер. Да си спомня всички вечери, когато я изпращаше точно до асансьора. Този ден беше ужасен, всичко тръгна наопаки от самото начало. Само ако можеше да заспи и утре днешния ден да е забравен напълно. Поклати глава, нямаше как – синините щяха да останат.
Влязоха във входа, осветлението не работеше, Джи светна с телефон. Стигайки до асансьора в дъното на коридора, той остави собствения си сак и натисна копчето. Мария беше забила поглед в пода, решена да не каже нито дума повече, независимо какво прави той.
Не искаше, и му го каза, защо е толкова досаден?! След оглушителния трясък, с който дойде асансьора, Джи отвори вратата и Мария се качи. Поне вътре имаше хубава светлина и тя разгледа подробно бузата на Джи, докато той оставяше сака в краката й. Цицината беше спаднала, но под окото имаше морави синки, сякаш беше участвал в кръчмарско сбиване.
-Съжалявам, не исках да те нараня - каза виновно тя.
-Няма нищо. Аз те нараних много повече - той я погледна с горчива усмивка. - И наистина съжалявам... Но сега поне ми остава да съм влюбен в теб и да се надявам, което е много по-добре от другото.
Сякаш стоманена ръка я хвана за гърлото. Мария преглътна, за да се опита да се освободи от нея. Не успя.
-Лека нощ, Star – каза тихо Джи и изчака безучастно вратата на асансьора да се хлопне, без да чуе отговор.
"влюбен в теб"
"влюбен в теб"
"влюбен в теб"
Какви ги говори? Не можеше да бъде истина, просто нямаше как... Ако беше влюбен, нямаше да я остави преди две години по най-нелепия възможен начин. Тогава тя беше най-щастливото момиче на света, повдигайки се на пръсти, за да го прегърне и да го погледне с изпълнени с обич очи. Споменът за топлите му длани, разхождащи се по гърба й, докато се целуват до припадък създаде приятна тръпка в гръбнака й. И той ей-така от нищото просто й беше казал "Край! Сбогом"...Няма как да е влюбен, явно пак играе някаква подла игра... - и Мария поклати енергично глава, преди да си влезе вкъщи.
Последва радост, прегръдки, целувки, вкусна храна, всичко любимо на Мария, включително крем-карамел, оживени разговори около масата, смях и веселба... До момента, в който остана сама в леглото и всички мисли, породени от днешния дълъг ден нахлуха в главата й, събаряйки вратата. Различните впечатления и спомени я мятаха като моруна в рибарска мрежа, докато тя стискаше безнадеждно очи.
"Той ще ти разкаже" - беше казал Вайпър, все едно не знаеше колко й е трудно да го слуша. Че на него какво му пречеше да й каже, вместо само да се прави на интересен. Преди две години се срещнаха точно у тях...
-Аз ще изляза да взема нещо за пиене - беше казал Вайпър.
Джи му кимна мълчаливо, стана от мястото си на удобния диван и направи безцелно кръгче из стаята.
-Бягаш ли от мен? - попита го кокетно Мария, която седеше до него на дивана - А аз си мислех, че Вайпър ни остави да се натискаме.
-Не бягам... аз... - Джи се обърна към нея, но веселата й усмивка го спря.
Мария се изправи и се приближи към него, впила очи в странното му изражение, което не можеше да разчете.
-Мъчи ли те нещо? – попита, заставайки точно пред него.
-Много – затвори очи той и придърпа главата й към гърдите си с отчаяна въздишка. Сърцето му биеше като стара църковна камбана на панихида.
-Звездичке, - той я погали по главата, а тя го погледна загрижено. - Ти си толкова... караш ме да се чувствам страхотно, винаги когато сме заедно.
-И на мен ми е много хубаво, когато съм с теб.
-Затова е толкова трудно...
-Кое?
-Да ти кажа, че повече не може да се виждаме - изстреля той, без да си поема дъх. Пусна я и се дръпна леко назад.
Ледена кофа с вода сякаш се изсипа върху нея. Мария се отдръпна от него със сковани движения.
-Моля?
-Не трябва да се виждаме – каза той твърдо, сведе поглед и й обърна гръб.
-И защо? Джи, защо ми обръщаш гръб? Какво има? - попита тя, стояща като парализирана на средата на стаята.
-Не мога да ти кажа - каза той, без да се обръща.
-Влюбен си в друга ли? - едва изказа Мария с пресъхнала уста и пребледняло лице.
-Дори не поглеждам друга...
Една седмица след това тръгна със скочибрата и парадираха с връзката си под път и над път, докато Мария се опитваше да събере парчетата от накъсаното си сърце и да ги пришие обратно заедно... С червен конец, против уроки. И плачеше. Сълзите били пречистващ дъжд от Бога... Дали? Тежестта в гърдите й не намаляваше...
-Ще си намериш друг- твърдеше уверено приятелката й София.
-Не искам никого - отговаряше хлипащо Мария.
Последната година в училище се проточи като век - сякаш накъдето погледнеше, той нарочно се беше изтипосал там със скочибрата. Добре, де - възмущаваше се Мария – не беше ли очевидно, че това я измъчва, що за садист беше Джи, да му се не види?!
-Аз винаги съм мислел, че е луд по теб - казваше Вайпър.
-И защо тогава е с нея, по дяволите??
-Нямам представа...
Мария не отиде на абитуриентския си бал. Хубаво, че по време на подготовката за кандидат-студентски изпити, леля й от София я покани на гости, за да се откъсне поне малко от тази всеобхватна мъка. След това остави всичко в ръцете на времето, което лекувало всичко...
А ето че нищо не беше излекувало: вижда го отново след две години и сърцето й пърха, ще изхвръкне, когато погледите им се срещнат... или пръстите.
"Аз те нараних много повече " - изглеждаше тъжен, когато каза това. "Но ми остава да се надявам, което е много по-добре от другото". Какво беше това другото? Аман от половинчати неща! Нямаше право да се надява на нищо. Откъде-накъде ще се надява?! След цялата безнадеждност, в която бе изпаднала тя заради него. "Наистина съжалявам" - беше казал също. Напълно излишно. Нищо не можеше да промени.
"Влюбен в теб", "влюбен в теб" отново се вля в потока й от мисли. Преди никога не го беше казвал, въпреки, че тя нито за миг не се беше съмнявала, че е така. За какво му беше да го казва сега, когато всичко отдавна приключи по най-лошия за нея начин?
"Той ще ти разкаже", "Нито един от двама ви не заслужава това"... Какво не заслужава нито един от тях? Дали изобщо имаше нещо, което тя самата, като жертва на долно предателство не заслужава и в същото време не го заслужава и...
Мария удари силно възглавницата в леглото и стрелна поглед към часовника със светещи стрелки – беше четири сутринта. "it's four in the morning, why don't you call me, I am so tired of waiting, I still want you back" - пееха Madness, сети се тя. Но сега само Madness й липсваше, и без тях беше луднала достатъчно. Имаше нужда само от съня, който така и не идваше.
*'*
-Да, моля!
-Добър ден, търся Габриел.
-А кой се обажда?
-Мария.
-Един момент, моля.
-Габчо, за тебе е - чу се отдалечаващия се глас на майката след малко.
"Габчо?!" – едва не се разхили на глас Мария. Та той беше 2.04 метра. Чува ли се какви ги приказва тая жена?... Човекът беше пораснал толкова всеотдайно, а тя сякаш изобщо не беше забелязала!
-Че кой се е сетил да звъни на домашния? - неговият глас се чуваше съвсем слабо.
"Някой, който е звънял за последно преди много време" – помисли си Мария, която седеше по турски на килима в хола си и си играеше с кабела на телефона, докато чакаше.
-Мария е - прошепна майката.
-О-о! - каза той и учести крачки. Сърцето на Mария също учести ритъма си и тя го сгълча порядъчно.
-Здрасти, какво правиш? - каза Джи. "Радвам се, че се обаждаш" така и не каза, но се надяваше по тона му да си личи.
-Нищо. Не можах да спя хубаво... Ти как си?
-Добре, много добре даже. Искаш ли да се видим за по кафе?
-Ами май ще трябва... в три следобед можеш ли?
-Аха. В кафето до училище или...?
-Не, не там – Мария отговори бързо и рязко, как изобщо му хрумна, онова кафе беше като храм за налазване със скочибрата. - Близо до вкъщи има едно с оранжеви чадъри.
-Сещам се. Значи там. В три.
-Да. До после.
-До после. Нямам търпение да те видя.
Мария беше там точно в три. Той явно наистина нямаше търпение, защото седеше под един от оранжевите чадъри и гледаше към нейния вход. Мария се усмихна неловко.
-Здрасти - той стана и се засили да я прегърне.
-Здрасти - каза тя и му подаде ръка за кратко ръкостискане, въпреки че той се опита да задържи ръката й повече. - Не е ли малко хладно за седене отвън?
-Искаш ли да влезем?
-Да.
Вътре имаше доста хора, но си намериха една маса в опушения ъгъл, с гледка към парка, където вятърът сваляше качулките от главите на хората и размотаваше шаловете от вратовете им. Махнаха якета и седнаха от две съседни страни на малката маса и колената й леко се допряха в крака му. Мария автоматично прибра крака под стола си.
-Защо не си могла да спиш? - попита Джи, продължавайки разговора от сутринта. Тя точно се беше засилила да пита както толкова иска да й казва.
-С Вайпъра вчера ми надухте главата с недомлъвки и се въртях в леглото до четири сутринта.
-Не са недомлъвки – каза Джи след кратка пауза. - Просто е много объркана история, не е лесно за разказване. И по-трудно става.
-Е, както каза вчера, по-добре да я чуя рано, отколкото късно.
-Да, така е. Благодаря ти - Джи издиша шумно. - Въпреки че не знам от къде да започна...
-От начало, ако искаш... - предложи равнодушно Мария. - Как се запозна със скочибрата?
Джи се засмя, не беше чувал тази дума отдавна, а в сегашния контекст му се стори особено забавна.
-Силвия беше доброволка на състезанията по баскетбол - носеше вода, следеше таблото с резултата и разните подобни досадни работи на домакинските ни мачове. Винаги беше много мила с мен.
-Дори не съм я забелязала на мачовете - призна си Мария. - Но ти явно...
Млъкна, съзирайки сервитьора.
-Здравейте, за вас какво да бъде?
-За мен едно дълго кафе - обърна се към него Джи и веднага разпозна съученика им от прогимназията. - О-о-о, Ташко! - и стана, за да се поздравят.
-Леле, Габриеле, ти ли си това? Расъл си, та си се забравил - ухили се Ташко. - А! И Мимето!! Не съм ви виждал от сто години.
Мария кимна вежливо.
-А за теб, какво, Мименце?
-Капучино с канела ще може ли?
-Мо'е, как да не мо'е – увери я той и, след кратък слалом между масите, се скри бързо зад бара.
-И как стана така, че.... - почна отново Мария, докато Джи усилено си търсеше мисълта от преди малко. Един любопитен поглед притича към нея, след този неочакван интерес към Силвия. Дали това всъщност не беше ревност, която, ако беше де, може би щеше да бъде знак, че всичко между тях може все пак да се оправи. Евентуално.
-Да, де, сещаш се - запелтечи Мария изненадана от липсата на инициатива от негова страна.
Той поклати отрицателно глава, сякаш не се сещаше.
-Стига, де, Джи, нали искаше да говориш?! Кога изгуби ума си по нея? – разбесня се Мария. Само това й липсваше, сега да се прави на ударен!
Любопитният поглед се уплаши и изтича да се скрие под една от съседните маси, оставяйки стреснато изражение да заеме мястото му.
-Там е работата, че не съм...
-Отстрани изглеждаше, че си.
-Не бях! В сърцето ми има място само за теб.
Сърцето й подскочи при това признание, тя решително поклати глава.
-И как стана така, че тръгнахте, тогава? И се натискахте деноно...
Мария млъкна, виждайки Tашко да се навежда пред нея. Чашите издрънчаха на стъклената маса.
-Ето и кафенцата - обяви той с широка усмивка и се изправи. - Е как сте вие?
-Екстра - Зле - отговориха едновременно двамата.
-И какво му е екстра-злето? – попита, почесвайки се по гъстата черна брада Ташко.
-Всичко - Нищо - казаха отново в един глас.
Ташко ги гледаше въпросително в продължение на минута. В тях имаше достатъчна гузност и нервност, за да реши човек че са ограбили банка. Кръчма, ако се съди по вида на Габриел. И не си бяха стиковали версиите за престъплението. Стори му се излишно да продължава шизофреничния разговор.
-Чуйте - реши да смени темата той. – У-а-а-у, това парче е супер яко... любимо ми е! Alexander the greeeat - припя той, в един глас с Брус Дикинсън. - Мейдън са върха не мислите ли?
-Ташко, смайваш ме! Откога слушаш Мейдън? - озадачи се Мария.
-Че как? Аз съм от старото хеви метъл поколение. Вие не знаехте ли?
-Верно ли, бе? Аз си мислех, че се кефиш на Азис - призна си Джи.
-Не точно. В смисъл кефя му се като човек, не като изпълнител толкоз. Харесва ми неговата еманципация и това, че реши да си направи операция на дупето. Какво като е мъж, нима няма право да е красив? Сексапилен? Чаровен? Да има сладко дупе? Което да поклаща в ритъма на танца на фона на есенния бриз... Както ние, метълите, веем буйни гриви насам-натам, за да се прехласват по нас мадамите. Но нека да не се лъжем, грозна картинка е някакъв огромен задник да подскача насам-натам.
Джи и Мария кимаха ухилени до ушите на този интересен монолог или по-скоро ДУПлика.
-Е, аз да бягам, че работа ме чака...
Джи и Мария се спогледаха и отпиха синхронно от чашите си. Никакъв нормален разговор не можеше да продължи след такова включване.
-Ако си пусна дълга коса, ще се прехласнеш ли по мен? - попита Джи.
Мария избухна в смях и за малко да разлее чашата, която връщаше към масата.
-Ако си я направиш на гребен като във вица за метъла и пънкаря, няма как да не те гледам с интерес как стържеш мазилката от всяка тераса, под която минеш.
Джи също се разсмя, разтовари се от цялата си скованост и прати още един любопитен поглед да кръжи около нея. Май имаше такава народна песен, сети се изведнъж, за онзи, дето искаше да стане ратай, но не искаше нито леба, нито парите, а само да гледа момата всеки път, когато му се удаде случай.
Мария усети нещо нередно в това да седи до него и да се шегуват все едно никога не си е изплаквала очите по него и спря, възвръщайки си сериозното изражение. Зазяпа през прозореца.
Смехът му секна като отрязан с нож.
Загледа се в стъкленото й, безизразно лице. Преди малко сияеше, докато се смееха и шегуваха. Преглътна. Щеше му се да може да я вижда усмихната по-често. Винаги. Както преди. Спомни си как краката им леко се допряха, когато седнаха. Какво ли щеше да стане, ако помръдне така, че отново да се допрат. Не беше изключено да му лисне горещото си капучино в лицето. Дали горещо капучино може да се ползва като компрес против синини? Той скри усмивката си, предизвикана от тази мисъл, в шепа.
-Станали са застрашително морави – отбеляза Мария, сякаш телепатично прихванала от мислите му, когато прибра зареяния си поглед, за да отпие още една глътка.
-Не-е – отговори спокойно. - Само цицината беше страшна, но ти се погрижи невероятно добре за нея. Вече няма и помен.
Мария се усмихна пресилено. Какво ли е казал на техните? И на всеки, който го срещне на улицата. Съжали за постъпката си. Глупаво нещо беше болката – генерира само още болка и още, и още.
-Доколкото си спомням синините минаваха бързо, ако сложиш върху тях ципа от лук, поръсена със сол, но твоите са твърде близо до окото....
-Ще пробвам като се прибера вкъщи.
-Не, недей. Ще плачеш. Заради лука.
-Няма да е заради лука – каза меланхолично той и се гмурна в очите й, нейният поглед моментално падна върху чашите.
-Всъщност може да ставаме - каза тя, забелязвайки, че неговата е празна.
Станаха, платиха набързо и излязоха.
-Да отидем някъде, където може да говорим на спокойствие?
-У Вайпър? - каза натъртено саркастично тя, визирайки последния им важен разговор там.
Джи преглътна трудно. Преградата, която си беше изградила, за да се пази от него, изглеждаше солидна. Поне три метра висока и метър широка.
-Мога да те изпратя до вас - предложи той.
-Ок. Тъкмо ще си кажеш всичко много бързо.
Четири метра висока и три – широка. Може би той беше съсипал живота й. Коремът му се сви. Ако можеше да върне времето, щеше ли да постъпи различно?
Закрачиха един до друг, спазвайки почтено разстояние помежду си. Когато се разминаваха с други хора по тясната пътека между блоковете и рамото й се опреше леко в ръката му и тя отскачаше като опарена, дори да се наложи да слезе от пътечката, право в някоя локва.
След като разминаха две деца, хванати за ръце, Джи започна да разказва.
-Майката на Силвия дойде един ден у нас и говори много дълго с моята майка. После двете дойдоха при мен много разтроени и ми разказаха, че лекарите открили ракови клетки в кръвта на Силвия... Майка й през сълзи ми разказа как Силвия само за мен мислела, само за мен говорела, колко лудо била влюбена в мен, как вехнела като не й обръщам внимание и как се предавала на болестта, вместо да се бори. Положението на Силвия се влошавало, а тя, жената, от всичко най-много искала да види дъщеря си щастлива.
Джи направи кратка пауза, Мария беше забавила крачка, изглеждаше бледа и изпита и само слушаше безмълвно. Той я изчака и продължи с нейното темпо.
-И само аз мога да й помогна, както се изрази. Казах й, че няма право да ме моли за такова нещо. Че аз не мога да направя дъщеря й щастлива, защото не споделям чувствата й и лъжата рано или късно ще си проличи. Тогава се намеси моята майка. Каза, че мога да се постарая, да се преструвам, че я харесвам. Спомена, че винаги се е гордеела с мен, заради това, че имам добро сърце и мога да поемам отговорност...
Джи погледна до себе си, но там вече нямаше Мария. Обърна се и я видя две стъпки назад, обляна в сълзи. Посегна да я прегърне, но тя го спря с жест и решително поклащане на глава.
-За-х-що не ми го-хг каза тогава? - изхлипа тя.
-Уговорката ми с майките беше да не излиза от онази стая – каза тихо, следейки реакциите й. - Защото и стените имали уши и ако се разчуе, че е уговорено, Силвия щяла да е съсипана.
-Мамка му, Джи!! Аз бях съсипана! - извика Мария. Силният й глас го стресна. – Аз! Разбираш ли? Плаках ден и нощ, седмица след седмица. Толкова ме болеше дори до вчера, че ме излъга че няма друга, а имаше. Трябваше просто да ми кажеш проклетата истина - гласът и изтъня накрая. Тя изтича към входа си.
Джи стисна силно очи. Объркваш нещо веднъж и след това всичко останало се обърква – не беше честно.
Comments