В зората на моята писателска кариера, никога нямах хартия в себе си, когато ми дойдеше гениална идея. Миналата седмица разбрах, че не съм единствената с подобен проблем, докато четях в увода на "Фокус-Мокус", защото авторът й, също като мен разписвал полета на въображението си върху външната амбалажна хартийка от мазната баничка. И в предговора пишеше още, че за да добие читателя по-реална представа за процеса, отделните ръкописни хартийки ще бъдат разделени с линия. Не знам защо като прочетох линия, реших, че това ще е израз от рода на прословутото "и те тъка" в Кланница 5. Затова като видях успоредни прави черти къде ли не, адски се изненадах, въпреки, че това си беше обещал човек, никаква причина нямах да се изненадвам.
По-страшно стана, когато след няколко страници, логичната последователност на тия черти, започна да се набива толкова силно на очи, че събуди забравени спомени, за това как хартията винаги свършва, когато най-много ти трябва (както и в аналогични ситуации от друго естество).
Зачовърка значи червея на съмнението в мен, четях си и всяка черта, която ми попаднеше пред погледа след завършен абзац казваше 'не, това не може да е истина'. И направо съм смаяна, как може един графичен детайл толкова да ми развали удоволствието от четенето. Много трудно ми вървя тя книга чак до края и даже се хванах че ровя в най-прашни места и забравени тефтери, за да си намеря билетчетата от градския транспорт, върху които тогава пишех историята за не особено интелигентния аристократ Хъмфри и сестра му Мусли.
Която история, между другото още не е завършена, промъкна се мисъл на лека досада в мен, докато кашлях целия прах полепнал по дихателните ми пътища, ровеща из забравените места, досущ като героя от Фокус Мокус с туберкулозата. Неведоми са дихателните пътища. Всъщност и да беше завършена все тая, трудно ми е да пиша краища на истории, които да са толкова приятни за четене, колкото завръзките им. И без тях като че ли е по-добре за всички. Може би защото толкова рядко докато чета ме интересува какво ще стане накрая или после или когато и да било, освен точно ето сега. Спомням си неприятното усещане 'е, това ли беше?' в двата случая, когато прелиствах хиперактивно и четях ококорена водена точно от идеята какво ще стане после.
Но вече имам една история с два края, които не си пречат взаимно, така че не е невъзможно, поради особения фокус (мокус?), който отделям именно на завършеците, да започна да пиша книги-октоподи: едно начало - осем различни края, които не си пречат един на друг.