Миналата година, на Бъдна Вечер, след ритуалното постно преяждане, седнах на удобен, леко поклащащ се стол с тетрадка и химикал в ръка, казах 'коледна магия, аз вярвам в теб' и отворих тетрадката. Магията се усмихна кокетно, омота се бавно около врата ми и писахме разказ-пожелание за новата година. Обикновен разказ беше, лишен от разтърсващи емоции, спокоен. Разказваше за писане на измислени истории, ходене и посрещане на разнообразни гости, пълноценно общуване с хората около мен, разходки, смях, забавления и бясно търкаляне по стената в самозабравена целувка като в сериалите и филмите за вампири (във филмите май всъщност беше по тавана :). И разглеждане на снимки от екзотичен остров имаше в разказа, който описваше един ден от живота ми. Много приятен ден. Изобилен на жизнеутвърждаващи емоции. Емоции, които те правят по-жив, защото както чух наскоро от един специалист по щастие, най-важният въпрос, на който трябва да си отговаряме честно при всяка възможност, е 'колко съм жив?'. Защото, както съвсем обосновано изтъкна специалистът, най-ефективният начин да измъчваш някого, е да го държиш полужив-полумъртъв.
Още преди година в удобния си стол открих, че нещата, които те правят по-жив, са трудни за описване, не подлежат на класифициране и последователно логично обяснение, и думите сякаш ги заобикалят от страни, без да успеят да ги назоват. С други думи, моят коледен разказ бе унизително слаба проза и още щом го написах изгубих желание да го чета. Попадна отново в ръцете ми повече от половин година по-късно, хващайки тетрадката в отговор на хаотичния ми порив да пиша сцена с целувка, по-нестандартна от тази в 'смотаняци', в момент когато стягах раницата си за пътуване. До екзотичен остров. С хора, с които си общувам пълноценно. Прегледах го набързо. В него споменавах, че пиша повест за биг систър Катъркина, която обучаваше осем жени в изолирана от света къща да бъдат по-женствени. Бях забравила целия сюжет, идея, потенциалните профили на героините и едната сцена от 70 думи, която бях написала в този контекст. Нито едно от (по)желанията ми в разказа не се сбъдна дословно, но живота ми се разви във всички направления в които бях пратила думите да назоват онова, което няма назоваване. Важно е човек да знае какво иска, да си го представи да почувства цялата радост от това, че го има. След това то ще се случи, най-често по невъобразимо различен начин от това, което си е представял. Аз седнах с тетрадката в коледната вечер, защото много ми се беше набил в главата клиширания рекламен текст, че на Коледа мечтите се сбъдват, пък и цялата останала коледна суета (освен споменатото ритуално постно преяждане) бях решила за поредна година да си я спестя. Имам предвид подаръците, елхата и убедеността, че няма как да обичаш някого ако не му дадеш нещо увито в лъскава хартия. За пръв път получих коледен подарък като пълнолетна, по очевидни хронологични, социал-политически причини. Почувствах се нелепо, стори ми се нередно, но вдигнах равнодушно рамене: 'благодаря, хайде сега да натрупаме постната трапеза'. Белобрадият старец, Мраз се казваше по онова време, смятах за безсърдечен гадняр още от детската градина, когато подари камионче на Иво и робот на мен, въпреки че Иво ясно, категорично и от цялото си сърце си беше пожелал именно робот. Не знам дали тогава му предложих да си ги разменим или възрастните вече ме бяха наплашили достатъчно, че да не смея да си отворя устата.
Вече не си спомням как изглеждаше Иво, но не мога да забравя блясъка, мечтата и копнежа в очите му докато наблюдаваше как пластмасовия робот премята крака с насечени движения по пода на стаята за игра, едва пазещ равновесие. След това Иво с апатично движение размърда камиончето си. Представях си, че също като мен, и той в момента си мисли, че щом вълшебния старец не е изпълнил желанието му, значи не е бил 'добро дете' през годината. Че всъщност е бил лош... Смело заявявам, че коледните подаръци ми се струват напълно излишни, а обстановката в която човеците са принудени да ги купуват (друг е въпросът защо все се купуват, като сме създадени с акъл и ръце със стратегически разположени палци) намирам за самоубийствена (изключая предвидливите купувачи на коледни подаръци, които вършат тази важна работа през август, когато е лесно да поучиш специално внимание от продавач във всеки магазин). Мисля, че светът ще бъде по-добър, ако коледната картичка с думи, вдъхновени от мечта, замести напълно подаръка. Ако ще подаряваш нещо, подари себе си. Защото, както повечето неща в природата, колкото повече даваш, толкова повече ще има.