Вера, би ли се представила на нашата публика и би ли ни разказала историята на романа Съквартиранти?
Случката, която свързвам с началото на писането си е от един от малките класове, когато имахме неочаквано посещение от директора на училището в един час по Български език, когато ни учеха да четем изразително някаква българска народна приказка. Споменът е ярък в съзнанието ми не само защото румената и засмяна г-жа Стойкова изгуби цвят и дар слово, когато той попита „Преразкази можете ли да пишете?“, но и заради начина, по който написа „Сбит преразказ“ на дъската – буквите бяха меко казани навряни една в друга, С-то приличаше на I с минималистични кукички от двете страни. Дори и да не бях знаела какво значи „сбит“ преди този случай, след такава прекрасна визуализация, го запомних за цял живот. След 20 минути ожесточено писане, през които мога само да предполагам колко капки пот са се стекли по гърба на г-жа Стойкова, директорът започва да ни подканва да прочетем преразказите си. Но повечето ми съученици прекъсваше на второто или третото изречение, махайки отегчено с ръка „Не е сбит преразказ това..“ Когато дойде моят ред и прочетох четирите изречения, с които бях преразказала историята, директорът се усмихна и каза „Това е! Няма нито една излишна дума.“ Въодушевена от тази похвала, аз започнах да посвещавам повече време на писане и от съчиняването на детински истории, полека се премина към удоволствието, което носят танцуващите думи, стигна се до любопитството към скритите идеи. И това любопитство роди първата незавършена чернова на ситком романа Съквартиранти.
Не е тайна, че още със стъпването си в Студентски Град, се почувствах като в рая, заради социалното изобилие, непринудеността на общуването, чувството, че си си у дома, независимо в коя стая, и вродения колорит на събраните от цялата страна студенти.
Дали животът на студентите по Философия наподобява този на строителните инженери?! Сметнах, че тази идея си струва да се разпише и налях впечатленията си от колеги и съседи в измислените си герои, поставих ги в ситуации, в които никога не съм била и се забавлявах с тях.
След това историята се скри от мен за 10-15 години, за да я намеря, когато най-малко очаквах. В тесния килер на старата къща, един мрачен уикенд на 2017 срещнах 20-годишното си Аз и въпреки нагласата ми, че разликите между нас, ще са повече от общите неща, се посмяхме заедно. Хареса ми. Малко са нещата, които успяват да ме разсмеят хубаво и когато тази забравена, недовършена книга успя, сметнах, че е мой дълг да й дам шанс да разсмее и други хора. Дописах историята и имах късмета да намеря хората, които ми помогнаха да й дам живот.
Как би описала романа, за кого е написан той? Всеки ли може да го прочете и какво да очаква?
Романът е динамичен, какъвто е и животът в Студентски Град, чете се бързо. Бих го препоръчала за всеки, който някога е бил студент, защото смятам, че ще разпознае една или друга ситуация. Действието се развива в началото на века, със зората на интерактивното общуване, затова очаквам сегашните студенти да погледнат скептично на ходенето в компютърен клуб или шифрирането на есемеси с едновремешен телефон. Но темите за любовта, мечтите, излишният съквартирант и академичните лутания, мисля, че са все още актуални.
Относно какво да очаква читателят… добра идея е да очаква изненади.
Кое беше най-голямото предизвикателство за теб при написването на Съквартиранти?
Краят.
Кое е най-важното за теб в един роман – фабулата, стилът, ...?
„Здрава идея, мисъл и чувство“, както се казва във великата песен.
Кои автори са ти повлияли най-много като човек и творец?
Астрид Линдгрен. Ценностната си система дължа основно на Пипи, свободолюбието на Роня, до ден днешен съм убедена, че витамините трябва да са в шоколада, а не в морковите, а любимият ми цитат от ‚Братята с лъвски сърца‘ ме гледа с любов от стената в работния ми кабинет: „Понякога трябва да направиш неща, дори когато е опасно, но ако не ги направиш, не си човек, а едно малко лайно.“
Кой автор смяташ, че е най-влиятелен в българската класическа литература и защо?
Отговорът на този въпрос също е лична история. „Мили ми са планините и на север и на юг“ бях прочела току що и размахвайки релефната карта на България, която наскоро ми бяха подарили, и на която Витоша приличаше на сладолед на клечка, изтичах при мама, да споделя с нея безпокойството си, че той се е объркал, че на север няма планини. Мама веднага ми показа Сопот и каза, че от неговата гледна точка, планините са си точно където казва.
Смятам, че литературата трябва да предизвиква мисъл, да разширява полезрението и да ти помага да разбереш по-добре хората около себе си. А в тази история Иван Вазов направи всичко това с едно шестгодишно дете.
А в световната литература?
Шекспир.
Какви са твоите бъдещи творчески планове?
Да пиша на борда на презокеански полет.
Какво би пожелала на своите читатели?
На всички читатели пожелавам да са спокойни, да се будят с усмивка всяка сутрин и да се чувстват добре дошли, където и да ги отведе денят.
Въпросите зададе Цветелина Геновска, като част от представянето на книгата в Копенхаген
Comentarios