Докато пишех заглавието се сетих за две плюс две равно на пет от 1984 на Оруел и какво преекспонирано внимание получава тая глупост напоследък, за разлика от съседния й пасаж с шахматната задача. Белите печелят в три хода. Както и да е, идеята ми беше да обърна внимание на нещо истинско и да споделя едно мое разочарование, за което никой не е виновен.
Този пост е за 4+1 книги, които ме разплакаха.
Нямаше да седна да пиша за нещо толкова лирично и излишно, ако не беше книгата, чиято анотация на задната корица гласи: „(…) И понеже една странност влече втора и понеже повечето хора не понасят чуждото различие, не след дълго мелничарят е обявен за луд и (…)Така започват неприятностите му. Но те няма да ви разплачат.“
Така ми се пада като чета задни корици. Тук е момента да вметна, че обикновено не го правя. Но когато докторът даде на късо след епизода с ракията и имитирането на горски обитатели, се замислих дали от тая книга се очаква да е смешна, защото истински ме развесели само в началото. Та затова направих справка със задната корица, която дори ми обеща, че романът е „написан с типичната жизнерадостна усмивка“ на талантливия си творец.
Неприятностите не мелничаря не само ме разплакаха, но и ме отчаяха, защото разказват смело и образно за общество, в което етикетите са по-важни от хората. Общество, в което най-незначителни събития предизвикват човек да сее разруха като с редосеялка. Ще хвърля един въпрос във въздуха по повод на разрухата: „Трябва ли нещо да бъде създадено, за да се разруши?“. Хайде и още един: „Какво ще поникне когато сееш разруха?“
Разочарование и безсилие причиниха моите сълзи, защо разпознах себе си и съседите си в образите на селяните, които пращят един здрав човек на място, откъдето никой болен не е излязъл излекуван. Тъжно ми е, че след толкова хиляди години на развитие и израстване, не мога да съм част от цивилизовано и зряло общество. Като добрия шофьор, който не реагира никак при произшествия на пътя, защото никога не му се случват. В тая връзка ми се ще да видя диаграма, измерваща страха на единица население през последните три века в абсолютна стойност. Сигурна съм, че расте експоненциално. Поне знам какво да отговоря, ако извънземен интелект ме попита на тази планета какво правим. Правим страх. И производните му ярост, насилие, лъжи безумие, разруха. Не е изключено много от нас да са горди, че правим това.
А можем да правим чудеса. Няма да се изненадам ако точно за това сме създадени.
Обратно към сълзливата ми тема: това беше „Мелничарят, който виеше срещу луната“ – която избирам за първа в списъка си от пет. Той е разделен на 4+1, защото първите 4 са влезли в полезрението ми през последните три години, а последната – много, много отдавна. Ето го:
1. Мелничарят, който виеше срещу луната (защото обществото, в което живеем е неизлечимо болно)
2. Алената буква (защото не можеш да скриеш един символ на грехопадението с друг и заради ненадминатото красноречие на автора си)
3. Братята с лъвски сърца (заради безразсъдната смелост, която предполагам е в Червената Книга)
4. Тодор Цонев – художникът в сянка (защото е документален роман, в който има повече престъпления, отколкото в криминален)
5. Чичо Томовата колиба (не беше справедливо! … не помня какво…помня само, че цяло нощ не спах и ми беше тъжно)
Commenti