Или как проговорих руски. И изпитах желание да чета Ана Каренина. И се докоснах до несравнимото. И за най-сладката болка на света.
Желанието да чета Толостой дойде на сутринта след бала, когато вече бях усетила най-сладката болка, а тя е точно между средните пръсти на левия крак, където, заради чупения малък пръст, който след като зарасна заема много повече място от десния му аналог, обувката за танци беше причинявала неудобства, които мозъка упорито пренебрегваше в продължение на четири часа предната вечер. И аз веднага отговорих на това желание, като влязох в първата срещната електронна библиотека и си пуснах семпъл на аудиокнигата. С идеята да приключа набързо с тая тема, защото с дебелите книги имаме дълга история, пълна с въпроси без отговор и, за да ми е лесен животът, обикновено ги избягвам.
„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“ беше първото нещо, което ми прочете Уанда и аз я спрях на мига. Това изречение живееше в главата ми вече 20 и кусур години. Настани се там, когато пуснаха Семейство Адамс (рисувания сериал от 90те) по телевизията и го прочетох като увод на статия, която обясняваше, че точно това щастливо семейство по нищо не прилича на другите и е много добра идея да гледате сериала, за да разберете защо. Много мислех за семейства тогава, опитвах се да докажа, че това не е така, но единственото, което постигнах е да се убедя, че всички семейства (освен Адамс) са нещастни.
Защо му трябва на този, иначе така привлекателен мъж, да си започва книгата с точно тези думи? Този не спада към въпросите без отговор; те обикновено изникват след последното изречение.
За момента нищо не мога да направя с желанието да прочета Ана Каренина.
А май и красноречието ми някъде се покрило. Липсват ми думите, които танцуват пред очите на четящия, въртят се, усмихват се, в очите им се отразяват полилеи, очи, усмивки и изящно декорираните колони от балната зала.
Изумително е колко хора ти минават през ръцете, когато си на бал. Моето желание да танцувам бе по-силно от това да имам кавалер, затова влязох в ролята на такъв по време на испанския валс. И една руска кокетка с прекрасна синя рокля, преди да се завъртим, ми каза с радио-глас „Нима вие сте мъж? Никога не бих се досетила“, което ме вкара в размисъл как бих реагирала, ако бях мъж; разсеях се и я пуснах след седмото завъртане вместо след осмото.
Тук е редно текстът незабележимо да премине към следващата тема, но това в момента е невъзможно. Красноречието май е взело всичките си приятели, когато е напуснало стаята. Несравнимото, до което се докоснах, са ръкавиците на един кавалер. От най-приятната за пипане материя (а аз съм професионален пипач на платове). Чак ми стана жал, че дамите на истинските руски балове в Русия, ако са с ръкавици, пропускат това неописуемо удоволствие. Отбелязвам си мислено, ако искам да съм мега фльорца, на следващия бал да си сложа ръкавици без пръсти.
С радост откривам, че докосването до несравнимото вече е възпято в песен. Дори мога да си мечтая, че танцувам валс с текстописеца, който със съвършената рима подсилва типичното за хубавите песни чувство, че са писани специално за мен.
Ето я и песента, трябва да се слуша до края :)
Comments