Докато тази история се случваше, ‚биографичен очерк‘ нахлу сред потока от думи в главата ми, затова предполагам, че случката е точно това. Дори няма да си правя труда да проверя от достоверен източник дали е така, защото мисля, че розата ще ухае прекрасно дори ако я наричаме носорог.
Слънчев и топъл ден е. Чевръсто започвам да си приготвям нахраненото бебе за излизане -чорапки, шапка, одеало – готово е за слагане в количката и аз с вдъхновена походка го нося натам, като предпазливо слагам крак на входната врата, излизайки. Да, количката стои пред вратата на апартамента. В мислите си подреждам шишенца с цоцки и термоси с преварена вода до памперсите в раницата за излизане, докато слагам заспалото момче в количката. След две минути ще съм готова да излетя като ракета, мисля си със задоволство. Телефонът ми казва пи-пип, заради новото съобщение по вайбър и вече си представям на коя пейка в кой близък парк го преслушвам и отговарям. Влизам обратно за раницата с неща от първа необходимост и в този момент силен писък огласява коридора, в който по правило никой на долните етажи няма право и копче да остави пред вратата си от съображения за пожарна безопасност, така че акустиката е като в баня. Писък и ехо от писък и хармония в си мажор, на фона на набиращото сили за още по-мощен писък бебе. Втурвам се като майка-орлица, гушкам бебето, то млъква и ми се усмихва сладко, аз се разтапям от кеф.
Тряс!
Кокоря очи. Гледам плътно опрения до рамката ръб на вратата и се чувствам като в един от ония моменти в които всичко се случва ужасно бавно, защото мозъка ти създава време, за да можеш да реагираш на форсмажорна ситуация. И все пак не знам как да реагирам.
Бебе, майка и количка в коридор на последния етаж. Без ключ. Заключена врата пред тях.
Тичам при комшийката да я помоля да звънна на ключар. Никой не отваря, но при тичането забелязвам, че съм боса.
Какво да правя? Съседите отдолу също ги няма, откривам след малко. Аз съм без чанта, следователно без карта, телефон и пари. Нямам също храна и консумативи за бебе.
Сещам се, че тази сутрин се оплаквах колко ми е гаден, застоял и топъл въздуха в апартамента. Вземи тоя въздух сега – цял ден на открито. Чак пък цял ден, отговаря онази част от мозъка ми която има готови отговори и обича да се заяжда. Колко ли е часа, в този ред на мисли, защото ако продължа да търся, ще намеря как да се обадя на ключар. Но той ще иска един куп пари за две секунди работа. А цялата драма може да се окаже излишна и пресилена. Аз трябва да изляза в 2:45, за да прибера каката на бебето от детска градина. А любимият ще се върне от работа в 3. Т.е ако сега е един часа, вместо да пилея енергия (а в последствие и пари) с ключари, по-добре да се впусна в една хубава, дълга разходка. Решавам да изляза и да питам някой колко е часа, защото съм почти сигурна че е точно 1. Или дори 1:15.
В асансьора усещам отново липсата на обувки и си напомням да внимавам. Сещам се също, че когато каката иска да ходи боса, намилам, че е опасно и може да се нареже на стъкла. Ха-ха – присмива се иронично подсъзнанието ми – мисли му какво ще правиш като прибираш малкия адвокат от градина – сто процента веднага ще се позове на първата добавка и ето ти нова награда ‚Майка на годината‘, този път в категорията ‚Безопасност на движение по тротоарите‘.
Не искам нова награда, няма къде да ги слагам вече, рафтът е пълен – имам ‚Майка на годината‘ в категориите:
- ‚Родителски глас‘ за онзи път, когато се скарах на детето на втория етаж в театъра и всички, които ни чакаха пред сградата се стреснаха до степен на моментна парализа;
- ‚Отучване от памперс‘, защото неведнъж в този напрегнат период нямах в себе си дрешки за преобличане на детето. Следствие на това веднъж я прибрах облечена в моята тениска като рокля, а аз останах само по сутиен под якето;
- ‚Дзън на годината‘ заради табата-таймера, с който й давах пет минути да си подреди стаята, когато беше на три години;
- ‚Икономика‘, спечена след като детето иска нещо в магазин и получава в отговор ‚няма как да ти го взема сега, защото струва десет пари, аз за такова нещо давам максимум седем‘;
- ‚Мотивация‘, за изпълненото обещание ‚Ако продължаваш да хленчиш, ще изям цял шоколад пред теб, без да ти дам нищо, ти само ще гледаш‘; и
- Номинация в категорията ‚Цялостно творчество‘.
С така възпитаното ми голямо момиче вече съм сигурна че ще има ‚а защо тогава на мен ми каза, че не може боса‘… Пък още е малка да я уча какво е двоен стандарт и защо прасета не може а котки и кучета може, както се казва в класиката от нашето детство.
Ок, имам достатъчно време да измисля как да завърша този епизод само с номинация за ‚Шматка на годината‘ – отсъждам трезво по пътя към близкия парк, където има свежа мека трева и съм планирала да дебна кучкари с часовници. Бебето задрямва отново и аз мятам една бърза молитва дано не се събуди преди 3.
Вече съм на светофара и ходенето ми боса е напълно безопасно, дори приятно: една тротоарна плочка е топла, почти гореща, тази до нея, хладна, следващата е в шарена сянка и се чувства като гъдел. Няма счупени плочки и бирени бутилки, нито пък кучешко изкуство.
Става ми приятно и след кратка пауза, за да осъзная колко добре харчат данъците ми, продължавам с гордо вдигната глава. В нея постъпва сигнал за физиологична нужда, но аз го пренебрегвам с арогантното ‚ще стискам‘.
Алеята в парка обаче е предизвикателство и тръгвам през тревата, оставяйки само количката върху дребния, остър чакъл. Бебето блажено е заспало и забавям крачка. Радвам се на дребните капчици по крака си. Спа терапия с утринна роса – на лицето ми се разлива усмивка – идва ми да се затичам, но ми е забранено. Заглеждам се в маргаритка, която случайно са се озовала между пръстите на краката ми. Сещам се за книгата за чая и тезата, че симетрията е излишък и повторение. Напомням си, че в природата нищо не е симетрично, но всичко изглежда завършено, хвърлям поглед на петната маргаритки и детелини напред. Обичам ги. И храстите зад тях. Също чуруликането от дървото в чиято сянка ще мина след малко, вдишвайки дълбоко мириса на окосена вчера трева.
Разсейват ме стъпки и рационалният ми мозък веднага отсъжда, че съм изпуснала стопроцентово положение, докато проследявам с поглед мъжа в сиви дрехи, който се е засилил по алеята, изпреварил ме е и вече е на 30-ина метра пред мен. Осъзнавам колко добре е изолиран парка от шума на автомобили. Още веднъж благодаря, че така ми харчат данъците. Още 20 метра по-напред, мъжът ми хвърля бърз поглед.
Дълги часове след това ме навестява мисълта колко ли блажено благоговейно съм изглеждала, защото той си взе джапанките в ръка и нагази в тревата пред мен.
В главата ми започва да се съчинява списък ‚Какво можете да правите, ако се заключите извън къщи без важни вещи‘:
1. Вдъхновете мъж да ходи по трева
2. Опитайте се да гледате с краката си като Таф от ‚Аватар – легендата за Енг‘
Затварям очи и се опитвам да усетя чрез вибрациите им дърветата, храстите и препускащия напред мъж, но нищо такова не се случва. Отварям очи, фотографирам и си представям, че съм го видяла с краката си.
‚По-добре помисли за това, което не можеш да правиш‘ – включва се отново заядливото ми Аз. – ‚Защото не можеш да стискаш‘ – добавя с грозен кикот.
Добре, отговарям, колкото да му затворя устата, ще отида до църквата, тъкмо там има и часовник, няма да има нужда да дебна минувачи. Тоалетните в църквите тук са божествено чисти и аз винаги ги предпочитам пред другите обществени, а като съм боса дума да няма.
Обръщам количката с елегантна маневра и тръгвам по тревата обратно, като пак се дивя на природата около себе си, все едно за пръв път я виждам. Не в унисон, а в хармония – така бяха казали по радиото предния ден. Не трябва да бъдем еднакви, за да бъдем заедно, а просто влю… А! Съзирам жена с часовник и телефон, веднага изпълвам мисията си и разбирам, че е 12 без две. За протокола, каза ми го след като си погледна часовника, с типичното движение, което навремето караше хората да се оливат с кафе, когато ги питаш за часа в сутрешната им просъница. Благодаря с вежлива усмивка, която бавно посърва със следващите ми крачки. Три часа имам значи, не един и половина. Ще минат като миг, казвам с позитивен заряд, но не си вярвам.
Излизам от парка и тръгвам по пътя обратно, минавам покрай вкъщи и нова лампичка светва в главата ми – мога да отида до библиотеката. Нищо че нямам читателска карта, сега е сред бял ден, че и работен. Допълвам списъка:
3. Проверете колко книги може да прочетете за три часа
Забързвам крачка.
Бебето в количката започва да ми говори, може би се кефи на идеята за библиотека, ако интуитивно я е надушило, може и да е нещо друго. Понеже не го разбирам какво ми казва, а той настоява все по-шумно след още няколко крачки го вадя от количката и го слагам на слинг. След това си общуваме само с очи. Неговите постепенно се затварят.
В библиотеката пеят птички. Детският сектор е на тема лятна ваканция и е аранжиран като лятна къща с шезлонг под дървото в двора, където едно момченце коси моравата с косачка-играчка.
Моля таткото на косача да ми помогне да откопчая слинга и внимателно оставям спящото бебе в количката. Не се буди-и, не се буди-и.
Свършвам неотложното, заслушвам се в птичките от лятната къща.
4. Слушайте песента на птиците във всяка възможна интерпретация
Песента е заглушена от звук наподобяващ сечене на дърво. Обръщам се натам отдето идва – малкият косач, блъска играчката-косачка в рафтовете с хорър. Библиотекарката му напомня с мила усмивка, че тревата в двора на лятната къща доста е избуяла, но той въпреки това отива да коси читалнята.
Аз си намирам ‚Ние срещу вас‘ на Бакман. Корицата намеква, че отново ще сме в Мечеград, който аз за благозвучие наричам Вълчедръм. Какво да направя, израсла съм със Синьо Лято, където даваха на Кике ‚стотинки‘ за сладолед. Цяло чудо, че Кике, не беше Кирил, а Хави – Жоро. Тито можеше да е Тодор Живков по аналогия. Панчо си е ок, кръстили са го на Панчо Владигеров.
Разлиствам и зачитам кога насилието е дошло във Вълчедръм. Преценявам, че е по-важно да разбера откъде е дошло и как е намерило пътя до селището, за което си спомням от едноименната книга, че не беше с топ локация.
Уаааааааааа. Хъ. Га- гуаааааааа!
Тичам към оставената в детския кът количка.
Вадя внимателно бебето от слинга като авокадо от обелката и повтарям операцията – инсталиране на слинг, инсталиране на бебе, пружиниране с крака. Вървя обратно към зарязаната книга с успокоено бебе пред себе си установявам, че слинга е удобен за хиляди неща, но четенето прав не е едно от тях. Присядам на близкото диванче, в слинга избухва въстание.
И след минута вече вървим към… няма значение къде, трябва да вървим, за да може малкия мъж да спи. Ако остане буден ще е гладен, а ‚прашното мляко‘, както го нарича каката, е заключено вече зад две солидни врати.
5. Усетете с поне четири сетива падналия липов цвят
6. Дишайте дълбоко
7. Усмихвайте се на минувачите, които, вперили поглед в телефона си, бързат да се приберат вкъщи
Толкова много внимание можеш да обръщаш, когато нямаш телефон в себе си. Гледам дърветата по нашата улица и освен, че всяко от тях е съвършено и уникално и бла бла бла виждам, че всички имат поне един изсъхнал клон. Убийствено топло е това лято. Буквално. Хваща ме срам, че съм човек, а не червей или насекомо. Чувствам се готова да не цапам и да не мия съдове, само и само да има достатъчно вода за дървото. Скоро може би ще забравя тази мисъл, хората не помнят много дълго…
В един от дворовете на съседната пресечка има малинов храст. Една червена малинка наднича през оградата. Сещам се, че последно съм яла в седем сутринта и веднага след това се сещам също, че съм дама, а не варварин. Заглеждам се в цветовете на ружите, които приличат на дълги до глезена поли със съвършена кройка, ушити от лека материя, с преливащи акварелни нюанси. И пчелите, които събират цветния прашец… хм, палавници!
Бебето спи и го връщам внимателно в количката. Сядам на пейка в паркче и поглеждам дали случайно не съм забравила нещо за ядене под количката. Три ‚корни‘-та и един банан. Изчезват преди да съм ги назовала. Пия вода. Зяпам още.
Спомням си, че в този парк, ама не точно на тази пейка, седях с приятна компания миналия месец обсъждахме хармонията и слушахме Лени Кравиц. Слуша ми се пак. Опитвам се да си спомня коя песен беше, но не успявам.
Отново имам нужда от тоалетна и тръгвам уверено към църквата. По пътя си представям, че часовника на кулата показва два и 15. Свеждам унило глава като виждам, че е 1:15. Тоалетната е заключена. Една дама с розови устни и блуза ме пита на руски дали може да се влезе в църквата, защото се чувал орган, но не знаела дали може да влезе да послуша. Отговарям й на български, че нямам абсолютно никаква представа. Пак сядам на пейка, този път в двора на църквата и гледам отражението й в прозорците на съседните сгради.
Скучно ми е.
Не ми се гледат повече дървета и пчели.
Искам да си общувам с хора по вайбър.
И да слушам аудиокнига.
И да отида до магазин и да си купя прясно мляко и понички.
8. Няма нищо лошо в това да си признаете, че предпочитате да не сте затворени без ключ и важни вещи извън къщи
Бебето се събужда и настървено си смуче палеца. В дискретността на слинга го премятам от едната оскъдно млечна гърда на другата и обратно за време, което усещам като седем часа.
Три без 15 е, той изглежда спокоен и тръгваме към детската градина.
Каката отбелязва идването ми с боен вик и победоносен спринт около мен. След това вика с цяло гърло:
-Томас, виж, майка ми има най-черните крака на света.
Томас отбелязва колко е полезно да се ходи бос и заслужава медал за обяснението, че в най-горещия ден от лятото е разумно да направиш кратка боса разходка. Каката естествено пита дали може да се прибере боса до вкъщи, казвам спокойно да.
-Да не би да си си забравила ключа? – пита невярващо любимият, когато ми отваря вратата вкъщи, след като безпрецедентно съм звъннала на звънеца долу. Аз – неспособната да си забравя ключа.
-Няма такова нещо! Забравих само прозорците отворени.
תגובות