Къде го чукаш, къде се пука

След като почти година гледам с ококорено недоверие всеки, който спомене продължение на според мен напълно изчерпателния ситком роман Съквартиранти, ето че днес не съм толкова категорична по темата и то след изненадващо стечение на обстоятелствата.

Понеделниците по правило имат най-голям шанс да се окажат ден, в който започваш да променяш живота си. Толкова безумия просто трябва да започнат с началото на новата седмица, и толкова често хората си вярваме, че щом е понеделник, сме готови за това, което никога досега не е изглеждало като добра идея.

Имайки пред вид всичко това, разнесох мисълта си на 14 600 крачки докато реша на какво искам да посветя следващите 42 дни от живота си. Емблематичното число се получи от само себе си, след като без много да му мисля прегърнах идеята да тренирам по пет дни в седмицата и се появи необходимост от точен брой седмици.

Прехвърлях мисли, преценях ги на красота, завършеност, тежест и най-вече оценявах потенциала им да ме направят щастлива. Безгранично се гордея от факта, че идеята ‚да не пия кола‘ беше заклеймена с пълно единодушие, веднага щом се мерна на хоризонта и всички членове на борда на директорите в главата ми гласуваха против това ограничение. Обосновката беше желязна – все пак искаме да нахвърляме идеи какво да правя, а не какво да не правя.

Когато сферите на желанията ми започнаха да се оформят, ги раздух, защото опитът ми с ограниченията и рутината е отчайващо потискащ. И така, тръгвайки от ‚да пиша всеки ден‘, с уговорката, че мога да пиша каквото и да е, цъкнах с език. Всеки ден не е за мен. Спомням си онзи път, когато си броях думите всеки ден от дадена седмица и въпреки това не написах и ред след понеделника. Пак тоя понеделник! ‚Да завърша романа‘ също не успя да се задържи на повърхността, защото човек не завършва романи, когато иска, а когато може. Особено ако иска хората да ги четат. А в този ‚почти готов‘ мой труд имам безумно досадната промяна на пунктуацията на диалозите, освен валидирането на поведението на главната ми героиня, което отблъсна цели двама бета читатели, както и търсенето на отговора на въпроса що за фетиш има главният ми герой с имената. Не искам да измислям отговори, достатъчно е, че измислям въпроси. И тъй като в никакъв случаи не съм на мнение, че белезникавата пихтия в главата ми е носителят на най-висшата форма на интелект във Вселената, предпочитам да изчакам отговорите да дойдат сами, защото когато го правят, винаги са верни.

И така, след множество опити да прецедя желанието да стана по-добър писател през различни сита, печелившата формулировка се оказа ‚да гледам на части от деня си през погледа на измислените ми герои‘ (като си запазвам правото да я променя, ако спре да ми върши работа).

Днес си позволих да гледам на някои от служебните си задължения през очите на един очарователен badass издател, и след виновното, самоотвержено мълчание, последвало репликата ми „It’s not your fault, it’s not my fault, but we end up in situations we don’t want to be in” бях сигурна, че прибирайки се вкъщи след работа с този герой ще седнем и ще се разписваме до среднощ. Не стана така. Независимо от понеделнишката ми воля и решителоност с която седнах да пиша, за четвърт час изтрих глава и половина, без да добавя и ред. И затворих файла, решена да продължа вечерта си като цивилна. Но една идея успя да се шмугне през полуотворената врата, когато най-малко я очаквах и аз се усетих как пиша нещо на коляно на гърба на касова бележка. А именно последното изречение от този съвсем суров, случаен, лишен от елементарно препрочитане, и нищо не значещ откъс.