В нова година с нов късмет, вълкът козината си мени, но за нрава какво да кажем... С този пост се превръщам в нов човек, който завършва започнатото, независимо, че концептуално смятам темата за изчерпана. Но дали това е козина или нрав, коя съм аз да знам.
Темата с изчерпаните теми се намести много хубаво в полезрението ми с едно изказване на специалист по щастие. Той каза, че златната мина на човешкото съществуване и непресъхващия извор на вдъхновение е моментът, в който си кажеш „офф, не ми се работи“ и един глас от главата ти отговори „ама трябва да работиш“. Този вътрешен разговор най-често преминава в моментална ентропия с реплики като ‚този текст е скуууучен‘, ‚трябва да го напишеш‘, ‚и не искам да се обаждам на ХХ, изсмуква ми енергията като смок‘, ‚дамммм, ама трябва да му се обадиш, за това ти плащат, айде седни да работиш‘. Сядам и веднага след това ставам и отивам да си налея кафе. И когато се върна разговорът започва от начало.
Та специалистът по щастие започна експозето си с тази ситуация, която грабна интереса, защото беше изключително рилейтъбъл (тази думичка е в чест на интервюто което предстои). И каза да не се хвърляме в конфликта, а да оценим контраста. Да инвестираме цялото необходимо време, което и без това е само куха концепция, след като всичко се случва в настоящия момент, в това да наблюдаваме ярките противоположности в красивия им сблъсък.
И аз седнах да наблюдавам. Първото, което ми направи впечатление, беше, че не съм обърнала внимание на художниците в моята серия. Веднага гледах няколко, за да компенсирам и усетих колко важна е функцията на задаващия въпроси – вреди всичко, този човек определя ритъма на интервюто прекалено забързани, доста забавени и неизменно забавни мелодии от въпроси. Особено художника, който попитан какво в особеното в новата му изложба, отговори, че тя, за разлика от повечето, е изложба, замислена да бъде изложба. Много приятен, универсален през всички изкуства и занаяти отговор, който моментално дърпа шнурчето на усмивката (trække på smilebåndet както се казва, надявам се да идва от лампите с шнурче).
Задаващият въпроси също носи тежестта на интереса на аудиторията – трябва да зададе точно тези въпроси, на които всеки очаква отговор, което е в рязко противоречие с първоначалната ми идея за непринудения разговор, в който се създава импровизационно изкуство.
Затова е редно да се отбележи, че нито един задаващ въпроси не е застрахован от задаване на неадекватни и безсмислени въпроси, но мисля, че интервюирания също трябва да се вземе в ръце и да оцени какво иска да каже на хилядите си зрители и слушатели и да не го забравя. Въпросите не са важни, важни са отговорите – кой го беше казал това… Важно да искаш да кажеш нещо, когато отиваш на интервю. Интервюиращия има право да зададе скучен въпрос, но хората на изкуството имат огромна мощ в даването на неочаквани отговори.
В следващото интервю, ще дам алтернативен отговор само на първия въпрос, защото е зададен така, че да може да се отговори абсолютно всичко.
-Кое е по-удобно и по-приятно за теб, да рисуваш сред природата или да рисуваш в студиото?
-С риск да загубя възвишената аудитория, същото е като ходенето по голяма нужда сред природата или вкъщи – сред природата е винаги много по-вълнуващо.
Ето тук и оригиналното интервю, което е по-близко до непринуден разговор от другите в серията.
Comments