В последно време ме навестяваха мисли за човечеството, изолацията, недоволството и потенциалните вреди от непълноценното обуване между хората. Нищо гениално не измислих в този поток, но потвърдих, че идеята да съществува ситком романът Съквартиранти, достъпен за всеки, е добра. Защото е създаден, за да бъде приятна и развлекателна компания на четящите го. А има моменти, в които това да си с някой, който те кара да се усмихваш, е особено важно.
Сетих се за всички, които искат продължение на историята, благодарих им мислено, усмихнах се и излязох на разходка.
Лежах си на моя любим хамак в парка, подмятах го с бясна сила вляво и вдясно, в такт с валсовете на Виенската филхармония, които слушах, гледах безкрая, небето и звездите, които ми се сториха по-ярки от всякога над големия град, представях си, че танцувам с Косморонтен Хаспус* и изведнъж! що да видя? Вдъхновението. Удари ме силно по гърба, каза „пиши, бе!“ ухили се доволно и тръгна да върши негови си неща.
А аз след като се прибрах вкъщи седнах да пиша, какво друго да правя…
Съквартиранти, бонус глава: Като нов
Борко се събуди от тропане по врата. Едва повдигна клепач от немощ, смънка "махай се" и се обърна на другата страна, подпъхвайки си завивка тук и там с еротични движения в ханша. Загледа стената, макар да му беше трудно да си държи очите отворени. Дупките в тапета, които обичаше да човърка, бяха заприличали на лунни кратери. Мисълта за Ян Бибиян на Луната, която щеше да го накара да се усмихне, чисто и просто го подмина с пренебрежение. Дали не се и оплези?!
Празният му поглед на изоставен болен човек падна върху завивката, с калъфка на черни и червени геометрични фигури – като логическите задачи от рода ‚колко триъгълника има‘. Мисълта за логически задачи засили пулсиращата болка в слепоочията му. И в челото.
Пое дълбоко дъх. Не. Не успя, носът му беше извън строя.
Ще се мре.
Зави се през глава с такъв патос, че си отви краката. Намести, подръпна и подпъхна, сви се на две-три места и беше готов отново да се пренесе в царството на онзи от ‚Матрицата‘. Морфей.
Потропа се пак – дълго и настоятелно. Беше в мелодия на танго, но Борко не обърна внимание.
Завъртя се обратно към стаята. Надникна като червей от ябълка през грижливо омотаната около себе си завивка. Огледа стриктно подредените вещи наоколо и ококори очи. Надигна се рязко, защото за миг си помисли, че е заспал в чужда стая. Прилоша му и тупна обратно на възглавницата. Неговата си беше стаята, просто му трябваше време да свикне с новия съквартирант зодия Дева.
Тропането стана заплашително.
-В-кху-кхуу-бху- влез – продума през зловеща кашлица.
-Ехо-о-о, има ли някой нетърпелив като мен да ходи на балет. Знам, че идвам три часа по-рано, но толкова се вълнувам, че направо не ме свърта на едно място. О! – смени тона си тя с влизането в стаята. – Борко, добре ли си?
-Не.
-О-о!
Детелина се приближи към леглото с плахи стъпки, като една червена шапчица, и опря ръка в набръчканото му чело.
-Топъл си – отбеляза.
-Знам. Цяло чудо е, че вече не съм студен! Втриса ме, боли ме глава, не мога да дишам. И така…а…а…а… апчу-у-у-у… от сутринта.
-Звучи като настинка. Ще ти донеса парацетамол. Мога и чай да направя. Веднага се връщам. Още утре ще си като нов.
И тя изхвърча като тапа на шампанско. Без да му остави време да сподели мнението си, че в случаи като неговия само бира и чипс доказано облекчават симптомите, а не чай и парацетамол.
Детелина се върна с термос, все едно е тръгнала на планина, подреди чаши като войници на бюрото до него и изгледа с умиление как той забоде нос в единия край на тоалетната ролка, която ползваше като носна кърпа. Детелина си представи, че е казал „Благодаря“ в бледия фон на грозните, носни звуци.
Борко събра на топче мократа тоалетна хартия, надигна се с усилие и стреля към коша в ъгъла. Не уцели. Успокои се с мисълта, че съквартирантът му няма да остави нещата така.
-Аз те оставям да си почиваш, оправяй се бързо!
-А ти?
-Ще видя дали ще се намери някой да дойде с мен на балет.
Борко скочи в пристъп на внезапна сила, която само любовта или нещо друго, което няма нищо общо с нея, могат да ти дадат в такъв момент.
Погледът му казваше, че е обиден. И огорчен. Неразбран и изоставен. Но Детелина не гледаше към него. Беше се извърнала с погнуса по време на импровизирания баскетбол с преливащо от слуз и гнус топче.
Борко безсилно се отпусна назад.
-Да, разбира се, това е чудесна идея. Изобщо не мисли за мен, болен и безполезен, остави ме да си лежа тук.
-Знаех си, че ще разбереш. Благодаря ти – скочи ентусиазирано тя и хукна към вратата.
Борко въздъхна – не само носа, но и сарказмът му беше извън строя.
Пуфтя, разярен на всемирната несправедливост, половин час.
Чуха се две потропвания на врата и припряното й отваряне. Някой нахлу като хун.
-Е-е-хо! – разпозна гласа на Дора. Явно и тя си мислеше, че е в планината. Ако му предложеше чай, щеше да откаже грубо и да си поиска ром.
-Здрасти, Борко! Видя ли? Вече чукам, преди да вляза, след инцидента предния път…
-Спомняш ли си? – попита Дора след кратка пауза, в която се дивеше на неадекватността му.
Той не искаше да си спомня. От тази мисъл щеше да го втресе още повече. Кимна.
-Какво те води насам? – попита с пресипнал глас.
-Разбрах, че си неразположен и дойдох да ти предложа една тренировка с много потене, от която ще си като нов.
Борко се сети само за едно занимание с много потене, от което ти става хубаво. Можеше да се нарече и тренировка, да. Но той не беше в кондиция, дявол да го вземе. Едва ли можеше да е по-очевидно!
Дора му бутна лист хартия под брадата като лигавник на бебе.
-Разпечатах ти упражненията. Интервална тренировка: петдесет и пет секунди натоварване, пет секунди почивка.
-Пет секунди? Земи тая щедрост!
-Интензивна е, но е много добра. Препоръчвам я горещо.
Борко се надигна, взе листа, припика го с поглед и го остави върху чашата чай.
-Аз освен да тръгвам. Качи се като ти мине.
-Обезателно – излъга той.
Борко стана да заключи вратата след нея. Завлече се обратно до леглото си и преди да се строполи като кула на Световен търговски център в него се наведе над компютъра си, отвори Уинамп 3.0 със скин на Grand Theft Auto Vice City и, макар да не беше сред най-запалените фенове DMX, си пусна „What These B&¤%hes Want From a N$gga“.
***
*Косморонтен Хаспус (Трябва да е Хапсус, но моята глава все го обръща, подобно на името Кейлъб) е герой от детската книжка „Кале и Пале в Космоса" от Айно Хавокайнен и Сами Тойвонен, за чието съдържание, в случай на любопитство, може да се информирате накратко тук: https://www.youtube.com/watch?v=SSGhtivRr-E
Yorumlar