За книжките и хората

Разбрах, че Хеле Хеле съществува на 02-02-2020, късно вечерта, когато припряно и еуфорично отидох до библиотеката, без дори да сменя балната си рокля и обувки с нещо по-подходящо. Припряно, защото забелязах в последния момент, че имам да връщам заета книга не по късно от след два часа и еуфорично, защото исках да претакам удоволствието от изнизващия се ден, намигайки си с Космоса и Вселената, до самия му край.

И тъкмо пускам книгата, която май никога не трябваше да вземам, в машината за връщане и се завъртам в средата на празната тиха зала в щедро надиплената си рокля, гледайки над рамото на въображаемия си кавалер и погледът ми спира на току-що влязлата Марие, която познавам заради детската градина. Усмихвам се. (Тук е моментът да попитаме почитателите ан логически задачи колко е висока Марие :)

'Уау!' казва тя.

'Какво те води насам?' питам аз.

'Излязох да тичам и като видях, че остават още пет минути преди да затвори, реших да използвам момента да си харесам нещо. Че ианче не остава време. Ти избра ли си нещо?'

'Не, аз имах само за връщане. Нямам си доверие да избирам книга сега, последните два пъти бях потресаващо зле.'

Последните два пъти бяха Endland (sic) и "Хвърчилата над Хелсингфорс". Първата от тях взех само защото имаше конска глава на корицата предговор от Джарвис Кoкър (я за взема да си го пусна, като стана дума) и заради прякора на един барман - Минискус. Разказът с него беше за момиче с прякор, който много биха сметнали за унизителен, и за смърт, която изненада с равнодушието... Разсеях се... I never said I was clever, and if you are waiting to find what's going on in mind, you could be waiting forever forever and ever'. Като цяло из разказите се сееше смърт с удивителна лекота, имаше пренасищане с богове, които ме приспаха три пъти за 15 страници и героите бяха съвсем безлични и предвидими, съвсем като масовите хора. И прекаляваха с насилието, съвсем като масовите хора. Мисля, че тези хора ми бяха проблема и в другата книга, която съвсем безразсъдно взех, след като прочетох в предговора, че авторът до такава степен се е вживял в детайлите от детството си, че познаните му от градчето предявявяли претенции към героите. Този опит го накарал в бъдеще да се дистанцира повече от реалността и да разбере, че фабулирането разкрива много социални и психологични проблеми. Ако тази книга беше дреха, спокойно мога да кажа, че освен че не ми беше по мярка, ръбовете убиваха всеки път като се свия и избеля още след първото пране.

Но да се върнем на Марие, която каза 'Аз харесвам Хеле Хеле,' и като доказателство се пресегна към една от книгите й.

Сетих се за този разговор наскоро и се разрових в електронната библиотека. Прочетох семпъл на 'Представата за живот без усложнения с мъж' и я взех, не само заради усложненията с всички мъже в живота ми в този момент, а и защото прочетох диалог, който сам се грижеше за себе си. Без да се налага някой да обяснява кой какво каза, накъде погледна и колко пъти премигна между две думи. По-късно открих, че на места разказвачът уточняваше, как този или онзи произнася 'Тексас' като 'тесас'. Така и не разбрах как тази информация помага на действието, което се въртеше между една кола, чифт ботуши и динамичната утроба на една жена. Самата представа май се изчерпваше с тухла, поставяна на различни места в апартамент.

Нахвърлях този текст, само защото една книга, с която прекарах прекрасни часове твърдеше, че 'литературната критика е най-цивилизованaта форма а автобиография'и аз не устоях на изкушението да гребна с любопитното си перо и от този нов и некаптиран писателски формат.