Писането е магия, никога не знаеш от кой храст ще изскочи заекът, който само преди миг е ухапал илюзионистът, който не го храни, по пръста.
Ботев е писал на еднопластова целулозена салфетка в кръчмата, не е е ходил на курс за писатели, по-непосредствено от това няма накъде, особено при изключително малката вероятност в кръчмата да е имало такива салфетки по онова време.
Чувството да зарадваш непознат е едно от най-приятните на света. А със отношението ми към парите шансът да платя таксата за магистрала на колата зад мен, е минимален. Но когато пиша и някой го прочете и ми признае, че искрено се е забавлявал, деня винаги ми се оправя. И седмицата и месецът понякога. Аз разбирам призванието като това да даваш най-доброто от себе си и то да предизвиква най-доброто от заобикалящия те свят. Хубавите истории идват от вълшебно място и независимо по кой път решат да минат, стигат до вълшебно място. И когато споделям пътя си с тях се чувствам като истински писател.
Някой от специалистите по щастие беше споменал, че истинско е само това което не се променя. И навръх Коледа няма как да пропусна да подхвърля тук отношението ни към коледните украси, шапки, сладки, шоколадчета, сладкиши, чайчета, придобивки и какво ли още не миналата седмица и следващата. Но ако мечтаеш за нещо в турбулентните си тийнейджърски години и за същото 25 години по-късно, е ок, да го наречеш мечта на живота. Мечтата на живота ми е да бъда най-четения автор на нашето време.
Книгата, която си взех вчера от библиотеката разказваше за артист, който чете аудиокниги и се счита за науспял, защото успелите артисти раздават автографи. Събеседничката му медицинска сестра отбеляза, че и тя не раздава автографи, така че това не е критерии. Актьор си и точка. Популярността може би е нещо прекрасно. Но имайки предвид колко рядко си спомням имената на авторите, чиито книги харесвам, мисля, че не е от първостепенно значение за един писател.
Свобода? Свободата, Санчо.. Свободата за мен е умението с усмивка на уста да си призная, че след 70 страници сюжет, все още не знам какво ще се случи в книгата ми. (За „Съквартиранти в Стрелбище“ говоря). И съм сигурна, е няма да знам и след 100 страници. И е силно вероятно когато съм сигурна, че знам какво е да се окаже неприложимо и да го подялкам малко от тук и оттам докато се получи нещо друго.
Тексът досега в този пост е експеримент. Взаимстван от книгата на Сьорен и Мортен Елемосе, които са написали над 50 книги заедно и по отделно и в една малка тюркоазена книжка предлагат 101 упражнения как да станеш по-добър писател. Първото от тях е да отговориш на въпроса „Защо пишеш?“ и по-конкретно първо да си напишеш ключови думи, след това с думите да съставиш изречения и след кратко редакционно бъркане на супата да синтезираш до есенцията. Така, непоколебимо да изкрещиш ДААА, когато се попиташ верно ли заради това пиша.
Аз тръгнах по този чакълест път, защото обичайно се затруднявам да следвам рецепти и по правило избягвам да пиша манифести, така че оцених възможността да работя по тези свои слаби страни.
Непривичността на ситуацията беше очевидна още от трескавото ми, безуспешно търсене на ключови думи в продължение на петнадесет минути. Най-адекватната от думите, които ми минаха през ума беше „крем карамел“. Накрая преписах думите от примера в книгата (тук на първия ред). И си напънах мозъка, за да намеря ... няма ли по-точна дума.?. (всъщност не трябва ли да се казва „изакам“, когато си напъваш мозъка)...може би е „родя“. Тъй или иначе с пот и мъки стигнах до двете хаштагнати думи на втория ред тук. И продължих по предначертания път към по-добро писателство.
Тук е редно да вметна, че ако не беше така подробна навигацията към крайната точка в това упражнение, веднага щях да отговоря, че пиша защото пиша и колкото повече пиша, толкова повече пиша.
А ако имах 10 секунди да помисля, отговорът ми щеше да е като на наблюдението, че писането ми е хоби на път да бъде работа, което получих по-рано този месец. Тогава казах, че няма как да е работа, защото работата изисква постоянство, което с писането ми липсва, но не е и хоби, защото за него се вярва, че постоянно ти носи кеф, докато моето писане ако нещо прави постоянно, то е да ме хвърля в джаза, когато нагласям хронологии и линеализирам сферичното време. Звучи като мъчение, отбеляза моят приятен събеседник и аз отрекох на мига. Не, напротив, приятно е и трябва да се свърши – нещо като готвенето.
Защо пиша?
Аз пиша, защото който може да готви, трябва да предложи вкусна храна на другите.
Верно ли за това пиша?
Абсо-фъкин-лутли!
А не е ли малко нескромно тук така дръзко да се твърди, че можеш да пишеш. На фона на потенциалните стотици хиляди, дет‘ не ги кефи такова четиво?
Да знаеш какво можеш и какво не, е липса на скромност, а самопознание. Аз мога да пиша и го правя с любов и любопитство. Също като готвенето.
И ето, че акостирам при детската си мечта за кариера
. Защото, както твърдят, това, което е истинско, не се променя.