Някакси от вътре ти идва да си кажеш, че е съкратено от "интересна гледка". Затова коагато пред очите на хиляди се превръща в издевателство над сетивата и разсъдъка е редно писателите, с всички обществено политически задължения, които имат според уикипедия, да са първите които да размахат пасивно-агресивно перо. Ей ме на!
Този пост е вдъхновен от Лу Рийд и Дейв Грол и техните интервюта, които гледах наскоро. Както и отчасти от Джони Ротън, който май носи цивилното име Джони Ландън. Нека започнем с него, след като вече му обърнахме толкова внимание. В отговор на въроса "Чувствате ли се по-различно сега, в сравнение с когато влязохте в тази зала?" той каза "Ти изобщо знаеш ли с кого разговаряш?! Горкото дете! Нямаш и бегла представа какво правиш тук.." С което може би не печели Нобелова награда за мир, но поне си запазва автентичността и си полира публичната персона.
От интервюто на Лу Рийд запомних следния откъс (цитиран по памет).
И: Харесва ли ти да пееш на сцена?
ЛР: Не.
И: Тогава защо го правиш?
ЛР: Защото не ми харесва.
И: Пееш, защото не ти харесва?!
ЛР: Да, животът е парадоксален.
Защо запомних точно тази част от интервюто ли? Ами, с извинение за тафтологията и разточителството, само по една причина - защото е запомняща се. А аз съв твърдо убедена, че ако нямаш нищо запомнящо се за казване, може спокойно и с чиста съвест да не даваш никакви интервюта.
Друг е въпросът кое точно е запомнящо се, но може поне единодушно да се съгласим кое не е. И тук ще ни помогне Дейв, който дава изцяло посредствено и предвидимо интервю по повод първото им турне след корона.
И: Как беше за първи път след толкова дълга карантина?
ДГ: Много беше хубаво, очаквахме го с нетърпение... бла, бла, бла
И: Не е ли изумително как музиката събира ваксъри и антиваксъри, радикали и либерали?
ДГ: Напълно. Музиката притежава тази уникална сила бла, бла, бла...
А същият този Дейв, само 25 години по-рано говори за славата, като за нещо, което е проумял чак няколко месеца след като се е случило и гледайки назад се радва, че е променил света, въпреки че осъзнава, че не трябва да споменава за радостта си от това, че е променил света, защото такива неща казват само надутите тъпаци.
Слушайки го с нескрита тъга и носталгия по смислените неща, реших да направя експериемнт, който носи работното заглавие "Пет за 50, кон за кокошка... и да е рошава" В рамките на 50 дни (има-няма) ще намеря 5 интервюта с интересни и/или световно извеестни творци, в които те дават бездарни отговори на бесзмислени и/или недекватни въпроси. Ще им дръпна микрофона от устата и ще отговарям аз, коте се опитвам да им вляза в положение, разбира се.
Но преди да се гмурнем с главата напред в това забавно приключение - три дефиниции.
Безсмислен въпрос е въпрос, чийто отговор не те интересува. Това включва, но не се изчерпва с: въпроси, отговора на които вече знааеш, подозираш или може да отгатнеш; въпроси звучащи сякаш основната им цел е да се злепостави събеседника; въпрос, с който целиш единствено да възвеличаеш събеседника. Безсмислието на последния тип въпроси им е изписано на челото, защото величието не е нещо, което се случва нарочно и според конкретен план.
Неадекватен въпрос е въпрос, който няма смислова, логически и/или хронологическа връзка с предходния(те) и/или следващия(те).
Бездарен отговор от творец е инерционен отговор, лишен от творчество. Предъвкан отговор, който не изненадва и не провокира реакция (разична от желанието да скролнеш надолу)
Comments