Намерени в превода на борда на Норуиджън. За силата на думите в цялата й първичност.
Когато един самолет излита в 06:05 сутринта и ти трябва да си на борда му, не е изключено служителите а летището да не чуят, че вече си се чекирал и да пратят на дългата опашка. Когато ги попиташ отново, се очаква да забравят, че трябва да са мили с теб. Когато най-накрая застанеш на хубавата опашка от трима души, въпреки цялата абсурдност, може и да коментират, че щом си с две деца, това е единственото място на света където трябва да бъдеш. И вместо извинение да кажат „станал съм в 4“. На което най-логичният отговор би бил „по-добре изобщо да не беше ставал“, но в случая е излишен.
Но това, както казват старите хора, са бели кахъри. От сън спомен няма, казват младите, а за толкова ранен полет ‚сън‘ е доста вероятен. Така, удобно настанени на предпоследния ред, закопчани и обезопасени изслушваме стюардесата, която ни казва, това, което всички стюардеси винаги казват преди полет. Само краят е различен.
В Испания хората си пожелават que tenga UN buen dia, te deseo UN buen viaje и т.н. Затова, когато чувам „we wish you an pleasant flight”, секунда след възмущението ми от факта, че съм чула unpleasant, го оправдавам.
Самолетът излита, право над морето, аз гледам плажове през прозореца и въздишам. Завиваме. Твърде рано, мисля си, после за малко да се надсмея на внезапните си познания по авиаторство, но не успявам. Смяна на приоритети – самолетът се разтриса силно, чуват се десетки писъци и възмутителни възгласи. Друсано продължава и всички млъкват. Винаги съм се чудела, как може една тишина да е гробна, след като на гробищата обикновено се чуват шумоления на треви, листа и хлопане на крилете на птици. Оглеждам скованите тела около себе си, хванати за предната седалка и вече знам, че в гробната тишина се чуват само двигателите и неясното, неидентифицирано тропане. И един детски глас от седалката до мен „Мамо – виж, самолетчето скача. Не е ли много забавно? Само прави скок-подскок.“ Аз дишам дълбоко, опитвам се да отпусна тялото си, което много упорито си търси начин да се скове. Предпоследният ред е достатъчно близо до аварийния изход. Когато тръгвам към него, няма да вземам никакъв багаж. Ок, това е всичко, което зависи от мен. За нещата, които не зависят от мен, няма смисъл да мисля.
След 5 минути, които се усещат като час и само липсва животът да се изреди като слайд-шоу пред очите ми, се стабилизираме и уверено политаме над заснежени върхове. Хората около мен имат нужда от поне още 20 минути да се отпуснат отново в телата си.
Несъзнателното пожелание на стюардесата е изпълнено.
Comentários