„Как да манипулираме хората“ беше заглавието на една книга, която следях изкъсо, когато бях в гимназията, защото от първата й поява в библиотеката, получи почетно място, видимо отвсякъде, а тя дори не благоволи да го заема. Мерна се отново чак след година, когато беше превита и уморена, повехнала от страстта на толкова читатели, водени от желание да бъдат по-добри. „Но тази история е тъпа, ще разкажа друга.“ (Както казва някой гениален и прекрасен.)
Нека да си представим, че прозата е супа, да речем зеленчукова, защото пилешката може да извика нежелани книжни асоциации. Значи вътре влизат диалози (картофи), разказ (моркови), описания (чушки), метафори (лук) и сюжет (вода). Като винаги има място и за нелепи термини (сол) и екзотични думички (пипер) и чуждици (гьозум).
Единственото, от което има нужда тази прекрасна супа, е тайна съставка. Трябва да има нещо специално. Красиво и неочаквано.
Тия дни се разбърборих за клиф-хенгърите, особено за онази част от тях, които подминаваш със снизходителното „и к‘во от това, чул се пронизителен шум, голяма работа“, след като (не)доволно много пъти след такова смело обещание не си получил нищо повече от падаща дебела книга, косачка в задния двор и всякакви други, излишни за повествованието, глупости. Трябва да ги има, няма как, защото карат читателят да прелиства, а това е важно, казват разбирачите в тази област. (Прелиствам с ефикасността на вятъра, ама книгата не беше ли за четене все пак?) Трябва да криеш част от историята, казват също, за да поддържаш интереса.
Facepalm.
(Май измислих ново име на популярна социална мрежа)
Сега ще кажа две неща за нъджинга (nudging).
Курсовете по нъджинг-комуникация често започват със снимка на фитнес-зала, пред която има празни стълби и пренаселен елеватор или подобна на нея, на която схванатите курсисти реагират с отпускащ смях (снимката на момчетата в басейна, които са си пуснали разклонител до надуваемия дюшек с тонколона отгоре, ми е любима). Следващото нещо, което може би ще споменат, е, че голяма част от решенията си, хората вземат, без да мислят. И тук идва педагогичният елемент – ако познаваш архитектурата на вземане на ирационални решения, може много лесно да повлияеш нечии процеси на избор, чрез проектиране на безмозъчно поведение. Зоната на влияние се увеличава значително, ако познаваш фундаментите на безмозъчно поведение и нежно тласкаш към него, но разбира се само и единствено в правилната посока, масите от хора, които „само си мислят, че мислят.“(Това го казва друг гениален и прекрасен, лошо ми става, като се сетя колко отдавна го е казал.)
Нъджинг е техника за визуализация, която премества някои точки извън координатите им, за по-добра нагледност при представяне на препокриващи се графики. Винаги трябва да внимаваш, защото това, което виждаш в една нъджната графика, не е резултатът, който си получил, а най-близкото до него нещо, което изглежда красиво. Тази информация открих, докато си търсех четиво на тема как се ползва нъджинг в литературата. Исках някой да ми разкаже за 25ия кадър на текста, но не намерих нищо.
Ако имаш възможността да сложиш, каквото си пожелаеш в една написана история, точно 25-и кадър в секунда ли ще е? Пагубната за тялото комбинация от захар и сол в супата? Не мисля, че това е добра идея.
Имам хронична непоносимост към сюжетни елементи, в които подозрението за престъпление моментално се насочва към диджея от дискотеката, след като намерят отпечатъците му върху чаша, която жертвата е домъкнала в дома си в криминалната нощ. Или когато при споменаването на тяло под наем, следва да се изненадам, че услугата е лична охрана. Гади ми се от ретроспективни драми върху очевидни рационално и(или) емоционално оправдани действия на героите, в отчаяно търсене на конформистки или идеалистични противоречия.
Хубавите истории се пишат сами, стига писателите да не им пречат.
А някой някога помогна ли на писателите да се забавляват във всеки един момент от създаването на историята и посъветва ли ги да не пишат за абсолютно нищо, за което не им се пише? Питам защото има поне сто човека, които искат ги научат как да пишат страхотни клифхенгъри.
Написана дума, която не ми носи радост в контекста си, по никакъв начин не може да ме задължи да я прочета. Защото знам, че има хиляди начини да ме зарадва: може да си играе с останалите, да се маскира с ново значение, да намигне на някоя от съседната страница, да се погледне в огледало – смислово или визуално. Може да е амбициозна и да се прицели като с лък в най точното значение. Да разцепи стрелата на предната дума, която е имала най-точно значение. Да изгуби смисъл.
Да намери смисъл.
Да бъде написана с любов.
Колко от думите в ежедневието ни многократно стават жертва на безмозъчното ни поведение? (независимо дали някой го побутва нанякъде или не)
Думите „Приятно четене“ не трябва да значат нищо по-малко от „размазвай се от кеф във всеки момент, който прекараш с този текст.“
Comments