...несъмнено е пандемията. Във всичките й форми и рановидности. Осъзнах влиянието, което този феномен има в главите на хората, когато видях тематичния раздел в библиотеката. Даже повъртях думата из главата си. На датски pande оначава чело (не музикалния инструмент, а частта от главата).
Главата...
Моята изведнъж ме подсети, че миналата година писах разказ за пандемия. И с най-голяма изненада установих, че сега не ми звучи толкова наивно, колкото тогава. (!)
Ето го.
Пандемията
Бях на 16, когато започна първата пандемия. Тя доказа, че световните лидери не виждат по-далеч от мустака си. Да, жените също. А в мустака не може да видиш друго освен черни косми и бели косми (които ти се ще да бяха черни) и остатъци от снощната вечеря. Важно е да се отбележи, че е точно снощната и в никакъв случай утрешната.
В мустака властват расизъм и дискриминация: белите искат да са като черните и всички мразят жълтите. „Поне правата на черните са зачетени“ би казал някой, който не вижда по-далеч от мустака си.
В мустака цари непримиримост с реалността и недоволство. Недоволни са ония, до които виното никога не достига, а тези, до които достига, роптаят, че не щат и да погледнат вино, стига да се отърват от гадните полипи от кюфтета, супи, мляко и яхнии.
Има завист от късите към дългите и всички и се подчиняват сляпо, макар че, ако се замислят само за половин секунда, ще разберат, че когато твърде много от дългите минат под ножа, остава само симпатичният чаплинов мустак, дето никой няма достатъчно воля, концентрация и доблест да свърже с Чарли Чаплин. Защото всички неизменно носят в и със себе си историческото безумие, за което няма прошка, но има кого да посочиш с пръст… удобно забравяйки, че когато го правиш, три пръста сочат теб самия.
Излишно нещо е историческата параноя, както и мустакът. Но уви, лидерите по онова време не можеха да се дистанцират от нея. Все повтаряха „не бива да допускаме да се повторят грешките от миналото“.
И познай! През 30-40 години, а понякога и по-често повтаряха същите грешки. А повторянието направо си е майка на знанието. Научиха го, спор няма. Научиха се да отбраняват, вместо да пазят, да строят стени, вместо мостове, да се разделят, вместо да се владеят. Най-лошото е, че се научиха непоколебимо да вярват, че са способни да контролират нещата, които са извън техен контрол.
Та още в края на 2020г се загрижиха за икономиката. И лепнаха на вируса етикет „икономическа и хуманитарна катастрофа“. Въпреки че, за три месеца без хора, фабрики и коли, световната популация на пчели се удвои, плодородието на почвения слой нарасна трикратно и 200 тона пластмаса си остана в градовете при хората, не можа да стигне до океаните.
Изборът на думи не е случаен. Световните лидери имат нужда да се борят с бедствия, за да утвърдят нещо, което наричат авторитет.
„Скъпи сънародници,
Вие сте природно бедствие. И аз също. От години използваме блага, на които нямаме право и отнемаме животи, без да създаваме такива. Жертваме радостта от живота на същества, които я владеят до съвършенство, в полза на такива, които могат цял ден да се цупят, че нещо, което са публикували, е било харесано само от 70 човека.
Единственото умно нещо, което можем да направим, е да рестартираме матрицата. Всички мобилни мрежи ще се изключат след половин час, електричеството спира глобално утре в седем за месец. Имаме нужда да възстановим естественото магнитно поле на Земята, за да може тя да се погрижи за себе си след всички болести, с които сме я заразили.
Няма място за притеснение – прогнозите показват, че тези, които умеят да мислят ще оцелеят. На всички останали – моля, представете си, че сте силно заразен смъртоносен вирус.“
В момента, в които думите се наредят в главата, световният лидер маха с ръка и казва „Трябва да има и друг начин“.
Разбира се, че има. Има поне седемстотин начина. Но докато се взираш в остатъците от снощната вечеря в мустака си, не мислиш глобално за последствията и те отново ще се стоварят върху теб като нова катастрофа, с която ще се сборим, за да може да тръгне всичко постарому.
Когато жена ми роди, през 2037-а година, посвети три години на диети, пилатес, акупунктура и магнитни лепенки, за да се опита да си възвърне тялото от преди бремеността. От всички възможни тела на света – такива, които правят шпагат, тичат маратон, ходят на ръце или танцуват фолклорни танци от Малави – тя искаше точно едно определено – 59 кг, с меки чупливи нокти, недовиждащи очи и слънчева алергия. Обичах да й казвам, че е родена за световен лидер. Тя го приемаше като комплимент.
По онова време аз работех като главен редактор на модно списание. Ако тогава ми бяха казали, че ще работя, това, което работя сега, щях да се изсмея.
Работя в клиника. За бездушевно болни.
До какво води изолацията на хората? Ако можеше само един световен лидер да си зададе този въпрос, преди да откъсне хората от себеподобните им. Дори да беше потърсил отговора в интернет, щеше да има представа каква е истинската опасност. Да беше прочел поне, че хората са като кучетата, а не като котките. Но къде ти! Две години стояхме на плажа на пандемията и вълните от зараза със смъртоносен вирус, който не винаги е смъртоносен, се разбиваха в краката ни. В началото, забравяйки колко ни беше трудно стоенето вкъщи и не-излизането с никого, се прегръщахме еуфорично, когато положението беше овладяно. И останахме с чувство за вина, че сме помогнали нещата да излязат извън контрол отново.
Когато втората вълна беше овладяна само си кимахме от два метра разстояние с пресилени усмивки. Виждайки заразата в другия, отражение на нашата собствена.
И не става въпрос за вируса.
Заразата беше недоволството от живота, космоса, времето, живота и хората. И по всичко личеше, че за тази болест единственото известно лекарство беше лицемерието. Десет години по ред от нас се изискваше лицемерно състрадание към болните от вируса, лицемерно негодувание срещу мерките от правителството и безакълно кликане върху ръчички с палец нагоре. Харесвам това. И това. А това направо го обичам! Че как иначе – снимка на катеричка върху пейка. Какъв човек ще си ако не я обичаш. И само след две минути забравям, че някога съм я обичал. Или каквото и да било друго.
А след още пет минути, защото имам ап, който се грижи да не се застоявам, спирам да съществувам. Оставам сам и неразбран и няма да има никой, който да иска да ме успокои с прегръдка, а и да имаше, щеше да му е забранено да се приближава на по-малко от два метра.
Първото нещо, което направих, когато положението беше овладяно първия път, беше да се срещна с гаджето, в търговския център, където да вървим, оглеждайки се с какво да запълним грозно зеещите дупки в сърцевината си.
Тогава имаше и лозунги. „Престъпниците трябва да бъдат затворени. Лудите трябва да бъдат затворени. Обикновените хора не трябва да бъдат затваряни“ и „Ние не сме вирус. Капитализмът е вирус.“
Истинските катастрофи винаги започват с нещо на вид незначително.
Години наред никой не обърна внимание, че в едно задоволено общество, където хората сас изолирани и нищо значимо не се случва, има опасност от епидемия на графомания.
Четири милиарда и половина човеци седят и пишат. За повече от три милиарда от тях осем месеца бяха достатъчни, за да деградират от свързан текст до мозъчна диария. Обсебващи мисли, изпити и изпикани по няколко пъти на белия лист.
А в клиниката за бездушевно болни, аз, като завеждащ отделение „Тайпомания“ им показвам през очилата за виртуална реалност палетите с хиляден тираж на новия им шедьовър.
Още не е открит лек, а и вероятността да се открие намалява с всеки ден. Единственото, което може да катализира агресията на болните, е публикуването на книгите им.
Comments