Как реагира един разумен възрастен на съобщение: "Обърках се. Каква е тая Кели? Но пък препратките към пътеводителя много ме зарадваха"?
Нямам абсолютно никаква представа. Аз реагирах като малоумен тийнейджър. Съобщението дойде от един от моите бета читатели, когото за удобство ще наричам Бетата.
Чела-недопрочела съобщението, тичам като гламава към другата стая, където до прозореца съм оставила разпечатания роман, който съм обещала да не отварям като файл преди първи юни. Паническо ровене из страниците - кои са тия препратки, къде са? Знам, че имаше, но ми изхвръкнаха от главата. Много искам да продължа да радвам Бетата с това, което пиша. Искам и да кажа нещо умно, веднага да се сетя нещо гениално и да остана в разговора за първите впечатления от новата ми книга. Усещам, че върша безумие. Нищо няма да намеря така. Забравих и да дишам. А сърцето ми е сграбчило гръдния кош и тресе всичко. Дали няма да падне някоя пломба? (Поне за това като тийнейджър не трябваше да мисля :-)
Проблясък на здрав разум и седя с телефон в ръка, пишейки "Кажи кои препратки имаш предвид. Пък после аз ще се опитам да помогна с объркването."
Бетата е видян последно преди 6 минути. Сещам се за едната препратка. Пиша "Благодаря за рибата?" Оставям телефона. И отново се превръщам в тийнейджър-лунатик. Вземам телефона. Защо не отговаря? Кога ще отговори? Оставям телефона. Вземам телефона. Надали е рибата, вчера оставих Бетата на пета глава, а рибата е към края. Ами ако е омел 150 стрници за една вечер? Дали да не звънна? Последно видян преди 9 минути. Ох, стига глупости. Оставям телефона. След половин минута пак го вземам.
Представям си, че се обаждам и ми казва защо звъниш. Представям си, че отговарям "Не може да кажеш нещо такова и да очакваш да не звънна".
Разсъдъкът ми бавно поема по обратния път към мен.
"Не можеш да кажеш нещо такова и да очакваш да не те целуна" каза един герой от тийнейдърски сериал навремето навръх сърцеразтуптителна сцена. Май се казваше Пърси, а сериалът беше Dawson's creek. Тогава ми се стори съвсем издържано становището. В момент на озверяла от глад, но неясна носталгия, гледах сцената миналата година. Моменталната ми реакция беше "Разбира се, че може".
Оставям телефона. Той изписуква за ново съобщение, което блясва на екрана. "Да. И за президента."
Засрамено се оттеглям в другата стая. Далеч от телефона. Затварям тийнейдърското безумие в спалнята. Няколко минути зяпам небето в недоумение. Сещам се за твърдението, че с годините, човек помъдрява. Ако е вярно, значи не съм човек.
Ако не е вярно, може би сме обречени да повтаряме едни и същи грешки многократно, докато мъдростта лежи под цъфнал люляк и си свирука в очакване на приятен събеседник.
Comments