Този пост е спонтанният ми отговор на публикации от рода ‚Как да изглеждаме с 5 кг по-слаби‘, ‚Пет смъртни гряха при избора на дрехи‘, ‚Обичайте тялото си‘, ‚19 аксесоара, които ни състаряват‘ и подобните тям. Аналогията с Гарсия Маркес в заглавието е тихият ми протест, че той може да напише ‚к**ви‘ в заглавие на книга, а аз може би ще имам проблем да напиша ‚член‘ в анотацията на гърба.
Всички описани дами са на видима възраст 80-95 години.
Срещах ги случайно на улицата.
Последната беше облечена с розов копринен костюм и мина с колелото си покрай мен, карайки ме да се обърна, както абсолютни всички останали на улицата. Всичко в нея имаше цел: от стилно прибраната бяла коса, през сакото с пеплум, което помагаше на възрастното тяло да се отпусне в същината си, обилната копринена пола, развявана от вятъра, и бежовите сандали със скромен, но елегантен ток.
Имам чувството, че всеки ден от изминалата седмица срещах по една. Предишната носеше ярко червило върху широката усмивка, големи обеци с перли и небрежно забодена далия в сивите коси, събрани на кок. Една дама не трябва да привлича погледи върху друга част на тялото си, освен лицето, както твърдеше учителката ми по английски в гимназията.
Може би е редно, преди да продължа, да обоснова възмущението си от публикациите, които споменах в началото или по-точно от нагласата, с която сядаме да ги четем, а именно увереността, че в нас има нещо сбъркано, което трябва да се опитваме да скрием. Моите вдъхновяващи дами едва ли застават пред огледалото, за да броят бръчки или да премятат паласки, чудещи се къде да ги скрият. Не ми се вярва и през ум да им мине да се опитват да изглеждат с 5 години по-млади или дори с 50 ако щещ. Толкова ми хареса, че приемат това което са и са спокойни и очарователни с него, вместо да се опитват да отричат очевидни факти, както моето поколение. Струва ми се че знаят как да обичат всеки момент от живота си – нещо, което ние упорито се опитваме да забравим.
Всичко започна в сряда, когато на улицата ме спря дама на видима възраст 85 години, със силен загар на тънката като пергамент надиплена кожа на ръцете. Загледах гривните на китките, които се раздрънчаха пред погледа ми, когато тя ме попита дали мога да я упътя до старото училище на дуевай. Казах й че след първата пресечка вдясно е училището на дуевай, но не съм сигурна дали е достатъчно старо, опитвайки се да говоря бавно и ангажирано като нея. Тя кимна и повтори напътствията ми, докато скришом броях едрите корали от колието й, които контрастираха на лекия потник с геометрични мотиви в цвят циан. Сподели, че е учила там и иска да провери дали го помни добре, аз вметнах, че миналата година му правиха ремонт и може мъничко да са го разбъзикали. Тя ми пожела прекрасен ден и бавно тръгна, накъдето я насочих. Аз хвърлих последен поглед на яркия й тоалет, допълван от широк бял панталон, загледах за последно коралите и видях на врата й татуировка на птиче с надпис „never clip my wings”, каквато в последствие се сетих, че има и върху тялото на Ейми Уайнхаус. Предпазното найлонче проблесна на яркото юлско слънце, докато дамата се отдалечаваше.
Kommentare