Залипсваха ми напоседък Съквартирантите и реших да поработя малко с една история от тъч-линията на основното действие в ситком-романа. Главни герои в нея са Мария, Габриел и Стоян, известни помежду си с кодовите названия Мист, Джи и Вайпър. Случващото се в тази история е споменато бегло в глава 15 на Съквартиранти, а ретроспективната част е засегната на две мест в шеста.
Историята е доста обособена и самостоятелна и не намери място в книжното тяло. Сега обаче се връзва чудесно, защото започва точно на Велики Четвъртък. Състои се от четири глави и от днес до Великден всеки ден ще качвам по една.
Приятно четене и весел празник!
Мисля че нямаш късмет
Беше Велики Четвъртък. Мария току-що беше приключила упражнения по термодинамика или някаква друга кофти-динамика и се огъваше като дрянова пръчка, опитвайки се да метне огромния си сак на рамо и да излезе с него от залата. В същото време ровеше упорито по джобове и прегради за телефона си.
-Нека ти помогна - настигна я един дружелюбен колега-кавалер и й помогна, без да чака отговор.
-Благодаря ти Владко – усмихна му се тя и го направи щастлив.
Облекчена от товара, се разтарашува бясно из джобовете на дрехите си.
-Запалка? – опита се да познае Владко, но веднага се сети – Не, ти не пушиш!
-Телефон.
-И да ти дам моя, надали ще ти е от полза...
-Помагаш ми достатъчно, благодаря, много си мил.
-Цялата ваканция ли ще прекараш вкъщи? - попита той малко преди края на коридора, по който крачеха ведро, заобиколени от миризма на прах, хартия и странни, необясними неща – може би посърнал научен ентусиазъм, увехнали мечти за професионална реализация и откровено разочарование на отдадените на науката умове. Владко остави сака, кихна в шепа и след това без да се издаде, че му е адски тежък, го премести от дясната си ръка в лявата.
-О, да, ако не и повече. Честно казано толкова рядко си ходя, че веднъж като се прибера и не ми се връща.
Владко кимна с разбиране, въпреки че нищо не разбираше и тази тематика му беше до голяма степен чужда, както на всички столичани.
-Ох, ето го проклетия телефон – зарадва се Мария, вадейки ръка от някакъв потаен джоб на панталона си, отстрани под коляното. Обади се на Вайпър и той и затвори. - Ама, че нахалство, знае, че трябва да го питам къде е спрял!
-Гаджето? - предположи Владо.
-Не, транспортьорът! - отговори отнесено Мария. После си представи Джейсън Стейтън и се усмихна. Вайпър приличаше на него само по прическата. Иначе беше доста по-нисък, с по-издължено лице и надали виждаше бомби в излъсканите до съвършенство бомбета на обувките си. Определено не, защото винаги носеше кецове. – Не знам защо ми затвори, трябваше да ми каже точно къде е спрял, за да не бием излишен път с тежкия сак.
-Може да са го спрели куките някъде. Те в дни като днешния се залагат на всяко кръстовище, че нали знаеш ден година храни.
-Дано да не е това...
Току-що бяха излезли от сградата и Мария спря и се заоглежда любопитно, като направи още един опит да звънне на Вайпър. Владко използва момента да си почине малко. След това се чу оглушителен клаксон. Мария погледна в съответната посока, след като Стоян отново й затвори, и почервеня от яд, посегна към сака си, Владо се опита като истински кавалер да протестира, но тя му каза с решителен глас, че ако не използва енергията си за това, най-вероятно ще си обезглави транспортьора. Оглушителен клаксон се чу още веднъж, сякаш дори по-продължителен от предишния. Мария се поклащаше леко под тежестта на сака си и вървеше бързо към спрялата точно пред факултета фиеста. Стоян бибитна още веднъж, почти дискретно на фона на предишните, и излезе, за да я посрещне.
При последните си крачки, преди да спре до него, тя прекара бавно показалец по гръкляна си гледайки го с ледена агресия, от която може да те втресе. Той не каза нищо, прибра набързо сака й в багажника и с ведра подскачаща походка се намърда зад волана.
-Сериозно, ще ти отрежа главата, Вайпър - даде глас на гнева си Мария, когато седна зад него.
-Ама недей, тя ще ми трябва...
-Нали знаеш, че ако имах друга възможност за транспорт никога нямаше да се кача в тая кола... Това свирене беше толкова унизително. Как изобщо ти хрумна такава простотия!?
-Всъщност идеята беше моя - обади се Джи, който досега беше следял всичко, което се случва кротко и безмълвно от навигаторското място.
Но, проговаряйки, се обърна назад и едва не се целунаха, защото Мария се беше набрала напред, докато изкарваше цялата ярост от себе си. Лицето й все още беше червено от яд и сякаш съвсем беше забравила за присъствието на Джи в тая кола или където й да е на света. Да види неочаквано очите му само на педя от нейните и да чуе гласа му й причини такъв стрес, че всички думи, освен „мамка му“ се изпариха, а тези двете изтичаха набързо през изгубилите цвят устни. От алено пламтящата й агресивност нямаше дори следа и сякаш загубила живота заедно с цвета на лицето си, падна като отрязан труп към облегалката.
Джи използва момента да довърши мисълта си.
-Реших, че така ще се вбесиш ужасно, направо до неузнаваемост и ще се караш на Вайпър докато се изтощиш от бяс. – Той говореше бързо, сякаш се страхуваше, че ще му изтекат осемте секунди, без да е изнесъл топката от собственото си поле. – След това аз ще мога спокойно да ти кажа нещо много важно, което трябва да знаеш, и ти спокойно ще ме изслушаш.
-Джи, не желая да те слушам.
-Рано или късно ще разбереш, искам да ти го кажа аз и да е колкото може по-скоро.
-Какво ще разбера?
-Хора, не мога да запаля – прекъсна ги Вайпър.
Джи погледна към него както би погледнал рефер, спрял съвършена атака, заради топка извън очертанията при хващане на невъзможен пас на три метра височина.
Привлякъл вниманието и на двамата, Вайпър завъртя ключа и се чу някакъв мляскащ, хълцащ звук.
-Стига бе, Вайпър, искам да се прибера вкъщи, Великден е, имам тежък сак, побеснявам, честна дума. На всичкото отгоре Джи иска да го слушам, а аз едва преживях мисълта, че трябва да го виждам. Ужасно трудно ми е, разбираш ли... – тя се огледа вяло из колата и обобщи - ебаси скапания живот имам.
-Животът ти е хубав... В сравнение с моя – обади се Джи.
-Твоят живот грам не ме интересува, а ти не знаеш нищо за моя, по дяволите! – викна Мария.
Мразеше го. Мразеше се. И тъпия Вайпър също, с тъпата му кола, която може да вие на умряло пет минути без прекъсване, но виж когато трябва да свърши работата, за която са я взели…
-Я покажи пак как не можеш да запалиш – каза кротко Мария. Това беше като цветен акцент в цялото й поведение досега. Толкова различно от ядните кратки реплики с висок и агресивен тон, че Джи зяпна от изненада.
Що се отнася до Вайпър, за него беше по-важно какво се случва, а не как, затова когато тя със същия кротък и плътен глас добави "Хайде да гледаме под капака" той с готовност й го отвори. Мария отиде да гледа, а Джи който имаше да осъществява дипломатическа мисия я последва. Вайпър си остана вътре.
-Какво очакваш да видиш? – попита Джи.
-Много ми се иска някъде да има разкачени кабели, да ги закача отново и да потеглим...
-Мисля, че нямаш късмет – усмихна се той. Може би защото мъжете по правило се радват на жени в такава ситуация.
-Определено – изсъска тя. – Самият факт, че говоря с теб го доказва неопровержимо.
Мист затвори капака със замах и се прибра в колата, където започна да си преговаря плана за пренебрегване на Джи, който беше подготвила. Прекараното досега време с него днес й се беше отразило несравнимо зле. Висока температура, последвана от притеснително ниска, нарушен сърдечен ритъм, недостиг на въздух при нетипичното за нея силно крещене, психологичен дискомфорт. Имаше нужда от подкрепление, а планът беше единственото.
-Добре - каза сухо Вайпър. – Доколкото си спомням, на съседната улица имаше автосервиз, аз ще отскоча до там, а вие останете тук или си намерете кафе.
-Ок, аз отивам до Елемаг да гледам октопода, а Джи да си ходи по кафета или да стои тука. - Беше си спомнила плана: отбягвай го, гледай през него, не говори с него, не мисли за него. Затича се леко, в буквално изпълнение на отбягването. - Нали ще звъннеш като си готов - обърна се към Вайпър, той кимна.
-Аз отивам с нея – съобщи му Джи.
-Знам. Късмет!
Джи разтегна уста в разкривена усмивка, преди да тръгне по стъпките на Мария. От късмет щеше да има нужда.
Тя усети присъствието му и забърза. Когато стигнаха в магазина, се залепи пред аквариума на октопода, увеличи звука в слушалките си до край и стисна силно телефона си в джоба, за да усети вибрациите, когато Вайпър се обади.
-Star, знаеш ли, че като гледам октоподи изпитвам непреодолимо желание да омотая пипала около теб? - чу по едно време зад себе си Джи, който беше махнал слушалките от ушите й и отпусна ръце на раменете й. - Не мога да спра да мисля за теб - добави тихо и се опита да я завърти към себе си и да срещне погледа й.
-Не ме докосвай – и извика Мария и се дръпна рязко към витрината със замразени деликатеси, за да стои далеч от него.
-Не мога – каза той и прибра виновно ръцете си. – Искам да ти разкажа всичко, ти трябва да знаеш...
-Не искам. Не желая! Разбери го! Остави ме на мира веднъж завинаги! Няма да те слушам, ясно ли е? - сложи си обратно слушалите на ушите с пресилен жест и сърдит поглед.
-Тогава ще ти го кажа без думи - той пристъпи към нея, загледан в очите й, които се ококориха в ужас, сякаш я нападаше див звяр, и погали леко бузата й с върха на пръстите си.
-Стига! – викна разярено тя с изненадващ, три октави по-нисък глас тя и блъсна ръката му. Много от хората в магазина се обърнаха към нея с неодобрителни погледи. Пристъпвайки панически назад, за да е далеч от досега му и обзета от тягостната ярост на толкова неизказани думи, Мария грабна машинално един замразен вакуумиран октопод от витрината и заметна с него към лицето на Габриел.
-Казах ти да не ме докосваш – отбеляза съвсем тихо, мяркайки го как завърта глава от неочаквания удар, докато връщаше бързо октопода на мястото му, преди да изтича навън, засрамена от укорителните погледи на няколко възмутени купувачи.
Пое дълбоко въздух, когато излезе на улицата. Намали малко музиката и пак напипа телефона в джоба си. Извади го за всеки случай, но нямаше нищо от Вайпър. Скри се на спирката на автобусите, за да успокои дишането си. Всичко беше ужасно несправедливо… Тя не го искаше в живота си дори на картинка, а той се осмеляваше да натрапва присъствието си по толкова арогантен начин!
Тъкмо го беше забравила.
Почти.
Е, излизаше и се смееше с разни момчета понякога.
Веднъж.
Не очакваше да го види никога повече. Още по-малко толкова настоятелен и… хубав.
Изпуфтя. И нахален! Пускащ неприятните си неверни пипала, както сам се изрази... Нямаше абсолютно никакво право да прави така. С действията и думите си преди две години си загуби правото да бъде близо до нея за вечни времена. Мария сви рамене и направи нещо като опит да ги изтупа от докосването му. Всичко приключи отдавна - напомни си тя и почти бегом тръгна към колата.
С нескрито задоволство откри, че тя не беше заключена. Ама, че е разсеян Вайпър! И това е просто прекрасно! Вмъкна се бързо и легна на задната седалка. Две-три сълзи се отрониха от очите й - избърса ги с небрежно движение. Стига вече с тия сълзи, трябваше отдавна да са свършили и в склада.
Мария се заслушваше с надежда в стъпките, приближаващи към колата и ги отпращаше с разочарование, когато отново се отдалечаваха. Значи не бяха на Вайпър и механик. Не след дълго се измори да чака. Поне е скрита от Джи. Въздъхна. Стига вече с тоя Джи – опита се да се скара на себе си. И чу отварянето на вратата на багажника.
Дано не е крадец - помисли си тя и затаи дъх. От кората не можеше да се види какво става в багажника, но по звука приличаше на вадене на чанти, сакове и раници. Ако е крадец, дали би се интересувал от сак с празни буркани - зачуди се тя, чувайки издайническото подрънкване на собствения си сак.
-Ето ги! – разпозна гласа на Стоян. Усмихна се.
-Дай насам – каза непознат глас и отвори предния капак.
Кабелите за подаване на ток, паднал му е акумулатора – сети се Мария. Така му се пада като слуша Джи! Такова бясно свирене. И застиска палци. След малко Стоян влезе на мястото си, завъртя ключа и още мъничко след това се чу най-красивия звук на света.
-Ето нá, мърка като разгонено котенце - каза през смях непознатият глас.
Ама, че кофти чувство за хумор, възмути се Мария, само разгонени котки й липсваха в този момент.
Стоян излезе, оставяйки колата мъркаща.
-Мерси много и извинявай че те разкарах. Трябваше да се сетя да поискам ток от някого, ама се паникьосах.
-Няма проблем и за по глупави неща са ме викали. Айде, весели празници!
-Весели и на теб. Приятна почивка!
-Дано поне да е било за добро – смънка под носа си Стоян след малко, докато подреждаше багажа обратно в багажника. Прибра се зад волана, извади телефона си и звънна на Джи, но той не отговори. Набра Мария и се обърна стреснато чувайки мелодията от "Синьо лято" зад себе си.
-А!? Ти какво правиш тук?
-Лежа си.
-Акумулаторът е бил изтощен.
-Разбрах.
-Къде е Джи?
-Не знам - тя завъртя очи.
-Не си вдига телефона...
-Ми да го вдига, нищо не мога да направя.
-Вие говорихте ли? - попита плахо Вайпър.
-Не, Вайпър, няма повече какво да си кажем. Отдавна няма.
-Пак не вдига.
-Ако искаш тръгвай…
-Глупости!
-Що? Може да е решил да не пътува с нас... ако например скочибрата се е появила отнякъде и е тръгнал с нея...
-Съмнявам се - каза сериозно Стоян, оглеждайки се.
-А! Ето го - добави след малко. – Леле.
Мария се надигна и проследи погледа му. Джи се приближаваше, притискайки замразен вакуумиран октопод към бузата си.
-Какво се е случило? – попита Стоян, когато Джи отвори вратата.
-Нищо.
-Какво имаш там - настоя Стоян, вперил поглед в октопода.
-Някакъв оток.
Мария на задната седалка се разшава, опитвайки се да види въпросното поражение върху бузата на Джи.
-Дай да видя! - упорстваше Стоян и Джи се обърна, повдигайки октопода. Мария също успя да го види - огромна синя бабуна точно на скулата му и рехав морав цвят по цялата буза.
Тя поклати глава - не предполагаше, че го е ударила толкова коварно. Ще му мине, опита се да успокои гузната си съвест. Поне вече не е толкова красив - подигра се на себе си от преди малко. Сърцето й се сви. Повтори си няколко пъти за успокоение, че той си го просеше. Никакъв ефект.
-Тръгвай! Всичко е наред - каза уверено Джи, връщайки октопода на бузата си, преди да потъне в седалката си.
-Да, тръгвай наистина - повтори тихо Мария и също се отпусна назад.
-Нямаше ли лед, та взе октопод? - попита Стоян, но не получи отговор.
-Мист, ти отиде да гледаш октоподи, когато аз тръгнах към сервиза. Може би имаш представа какво е станало? - Вайпър хвърли бегъл поглед през огледалото към задната седалка, където Мария бръчкаше чело и правеше различни гримаси, потънала в собствените си мисли. - Ти всъщност си левичарка и...
-Цицината няма да спадне само от студеното – прекъсна го тя, сякаш изобщо не беше забелязала, че той говори. - Трябва ни студен метален предмет.. - тя преглътна - обикновено вкъщи се прави с лъжица.
-Нямам лъжици в колата - каза небрежно Вайпър. - Някой ще ми каже ли какво стана?
-Аз няма - каза спокойно Джи и скришом погледна назад, където Мария все така бръчкаше чело, ок, няма лъжици, но не може един метален предмет да няма в тая кола, по дяволите! Крик...едва ли... Отвертка? Лоша идея...
-Да не си се опитал да я прегърнеш и да те е бутнала.. ама е странно че е точно дясната буза, а тя е ле...
-Имаш кабели за ток – извика изведнъж Мария, със сияещо от задоволство лице. След толкова мислене и чудене какво да направи, за да почувства по-малко лоша, накрая беше открила подходящ метален предмет.
-Ъ?!
-Дай ги, те са с метални накрайници - каза почти заповедно тя. - Може би ако защипем октопода, ще станат достатъчно студени.
-Няма нужда – включи се Джи. - Добре съм.
-Не го слушай. Спри и дай щипките!
Стоян спря шумно и с отявлено нежелание.
-Знаех, че пътуването с вас няма да е лесно, но честно казано се надявах за мен да не е чак толкова трудно - каза строго, обръщайки се към Мария.
-Какво?! Очаквал си ние да се дрънкаме и избиваме взаимно, а ти да гледаш отстрани и да се смееш ли? - опита се да се пошегува Мария.
-Избиване чак не... в интерес на истината те мислех за пацифистка. Все още не мога да проумея какво точно си му направила...
-Каквото и да е, ще си поема шибаните последствия – смънка ядно тя, свеждайки поглед.
-Не се притеснявай, Star, всичко е наред – каза Джи с дълбок и плътен глас, който пося тръпки по раменете й. Тя поклати вяло глава. Вайпър така и не я беше чул, защото вече беше излязъл и след малко се чу познатото тропане: вадене и прибиране на чанти отзад. Той се движеше рязко и нервно: явно беше, че се чувства като невинна жертва на нелепи обстоятелства. След като тресна вратата на багажника, отвори и двете им врати.
-Ето – подаде щипките на Мария. - И мини натам.
-Що?
-Джи, мини отзад!
-Е, не! - Мария удари безпомощно юмрук в седалката.
Джи бавно се премести.
-Искам да се прибера по що-годе нормално време, нямам време да ви чакам да се лекувате на пътя – обобщи Стоян, гледайки ги строго от полуотворената врата.
-Нямаше да е на пътя - възропта Мария - можеше да си седи отпред, а аз да му кажа какво да прави.
-Е, сега направо ще му покажеш - каза Стоян, затвори вратата с трясък и се върна на мястото си, за да потеглят отново.
Джи внимателно подаде октопода на Мария, тя го изпусна - стори й се същия, който... Наруга тихо и се наведе да го вземе, Джи се наведе да й помогне. Тя отскочи като ухапана, когато пръстите им се докоснаха неволно.
Мария взе мекотелото и го опипа, търсейки най-доброто място за щипките. От едната страна беше размекнат и почти готов за тигана, заради дългия контакт с бузата на Джи. За щастие беше достатъчно дълъг за да опази вледенени пипалата си и щипката оставена там само след няколко минути се изпоти от студ.
-Супер - каза тихо Мария и я взе, премествайки друга на нейно място.
Обърна се към Джи, като се стараеше да гледа през него, за да бъде в безопасност. Опита се да събере мислите си, разпилени като семенца на глухарче от търсещия му поглед, който не спираше да усеща върху себе си. Наложи си да се съсредоточи, все пак щипката щеше да се стопли, ако се бавеше много.
-Трябва да се обърнеш назад – каза и той моментaлно го направи.
С щипка в ръка тя се доближи до него, надигна се на коляно, за да опре студения метал в подутата му скула. Джи беше обърнат назад, с профил към нея, но в краткия момент, когато любопитството й надделя и тя надникна набързо в очите му, погледите им се срещнаха. Джи погледна извинително надолу, съзирайки острата обида, която прозираше през загрижеността на Мария. И осъзна, че тя е само на педя от него. И няма с какво да го удари. Можеше да постави ръка на кръста й. Предпочете да не го прави, за да не я ядосва повече, но при мисълта ъгълчето на устата му трепна в усмивка.
-Дръж го така! – каза тя, като фиксира поглед върху щипката. Джи стоеше неподвижен.
-Джи, чу ли ме? Дръж го така!
-Извинявай, Star - Джи бързо посегна към щипката, покривайки напълно ръката на Мария със своята, преди тя да успее да я издърпа.
Усетила допира му, Мария се дръпна рязко назад, пускайки щипката. Бореше се с руменината пълзяща нагоре по врата й. Сви пръсти в юмруче, което прибра в скута си, обърна се напред. Ръката й помнеше топлината на неговата. Когато пръстите им се докоснаха, сърцето й се сви конвулсивно, изскочи и тича след колата върна се само до гърлото и заби в ритъм на войскова тръба, която строи цялата кръв в тялото й в готовност. Какво му ставаше на това сърце? Само ако можеше да го смени с друго, нямаше да се поколебае нито за миг.
Мария бавно върна слушалките на ушите си и пусна Faith no More. Вдиша. "It´s a dirty job but someone´s gonna do it." Фиксира бегло Джи в периферията на зрението си - отпуснат на другия край на седалката, с поглед залепен за нея. Мария поклати леко глава и загледа през прозореца.
Comments