Три разказа, вдъхновени от един конкурс, който се проведе това лято. Идеята беше разказите да красят спирки във Варна, Пловдив и София. Затова и ограничението за дължината на текста - не повече от 250 думи. (По-подробно за процеса на създаването им - тук https://erasilvertongue.wixsite.com/veraangelova/single-post/2019/05/03/Как-се-пише-къс-разказ )
Проклятието
Роза и Жозефина не вярваха във вещици. Вярваха на лекцията за душевен мир, която бяха изслушали предния ден във Фестивалния комплекс. „Дърветата са пазители на мъдростта през вековете – беше казал гуруто. – Отпуснете се в нежната им прегръдка и слушайте успокояващия шепот на листата им. Те ще ви помогнат да намерите пътя до най-съкровените кътчета на красивата ви душа.“
Двете слушаха отпуснати песента на гората, всяка прегърнала дърво, пътувайки към невидимото. Беше хубаво, преди от невидимото да се появи вещицата, която прокле Роза с несекващ лош късмет, а Жосефина превърна в кон.
Роза дърпаше юздите, а кобилата интензивно мяташе глава.
-Искаш да се кача на гърба ти? Страхотна идея.
Надали беше това, защото кобилата се дърпаше. Роза обвини лошия си късмет, метна се с усилие отгоре и препусна напред. Но нея вещицата беше омагьосала да не й върви в нищо и само след няколко крачки, младата кобила изцвили жално, преобръщайки се през глава, неопитната й ездачка излетя напред.
-Не мога да мръдна – проплака.
Кобилата цвилеше жално, дърпайки заклещеното си копито. Роза се разрида неутешимо, може би беше парализирана за цял живот, надали изобщо й оставаше много живот с лошия късмет, който я преследваше.
Нещо тежко и студено я удари по корема. Естествено, сега коня се опитва да ме убие, обречена съм, помисли си и виещ плач разтресе раменете й.
-Готово – каза Жозефина. Роза вдигна шокирано глава. – Откога се опитвам да ти обясня, че ако вземеш подковата ми ще развалиш проклятието, но ти изобщо не се и опита да ме чуеш.
Пленница на времето
Марина заключи вратата след себе си и тръгна към мазето, където държеше колелото си. Време беше да открие колоездачния сезон. Няма нищо по-хубаво от това след дългата и стресираща зима да оставиш приятния пролетен вятър да развее косите ти. От юг-югозапад умерен, бяха казали в прогнозата за времето вчера. Слънчево с максимална температура 21 градуса, възможни са кратки превалявания.
Тя спря на светофара до една спирка и огледа хората с палта, които набиращото сила слънце караше да се чувстват все по-некомфортно. Така става, когато се лъжеш по кратките превалявания рано сутрин. Пътят с колело до новата работа беше 40 минути, беше предвидила и време за къпане и преобличане, щеше да бъде прекрасен първи работен ден.
Усмивката на лицето й се стопи, когато проливен дъжд се изсипа върху нея. Премина в ледени топчици, които я застигаха като камшичени удари. Голите й крака станаха червени, ръцете на кормилото на колелото пулсираха от напрежение, набра се на педалите още по-силно видя изскочили сини вени по краката си. „Облак е“ – опита се да бъде позитивна, загледана нагоре към небето. Градушката спря и духна вятър. Силен. Усещаше се като от север североизток. Зъбите на Марина затракаха.
Костваше й много усилия да се убеди, че всичко е наред, докато се гласеше пред огледалото с марковите си дрехи.
-О-о, добре дошла! Нали знаеш, че от днес преди да кажеш прогнозата за времето ще проверяваш колко е била вярна тази от вчера – усмихна й се на влизане в студиото режисьора. Марина пребледня. – Хе-хе, шегувам се.
Красив е светът, ако си тръгнал на път
В четири часа следобед трябва да си хвана полет. Станах аз навреме всичко, стегнах багажа, полях чичко-тревичко. Подредените дрехи погледнах – за планината за плажа, че мускули имам на света да покажа. С широка усмивка зъбите измивам, че за пръв път без жената на почивка отивам. За тази ваканция в Милано и Бари от четири години събирам пари. Как нямам търпение, ех как се вълнувам, пропуснах да видя чак кой крак обувам.
На шофьора в таксито оставям щедър бакшиш, щото аз заминавам си мисля, а ти тук ще стоиш. Несправедлив е живота и ми става жал, поне още един лев да му бях дал. Ама отдавна е тръгнал и аз ще вървя, че три-часов полет ще ям и ще спя. И тъй си свирукам, в добро настроение, с каките на гишето флиртувам и нямам търпение, за мен всичко е рай и всичко е песен, паспорта ми искат, аз виза карта им подавам отнесен. Паспортът къде се е дянал се чудя и мая. И почва бясното ровене в чантите в джоба, все тая си казвам и с личната карта минавам накрая.
След досадно чакане сядам в самолета, ма той не излита вече час и една трета. Какво правим, ще се лети ли към Италия или ще се връща. Пътник чакали разбирам накрая, който закъснява и качва се пътникът, а аз пребледнявам, това е моята тъща.
Comments