Миналия вторник непозната жена ме спря на улицата и ме попита за пътя. Аз не знаех точно къде е адресът, който търсеше, но знаех къде не е и поне това й казах. Тя ми показа, че навигацията на телефона я води право натам, в пълно противоречие с мен. Аз и показах, че там накъдето върви няма да намери каквото търси, защото бяхме на точната улица и, както бяхме застанали, се виждаше накъде нарастват номерата. Тя се съгласи, благодари ми и се обади на този, който я беше пратил на въпросния адрес, за да го пита как точно да стигне.
След като се разделих с нея, почувствах странна приятност в цялото си тяло, стана ми необяснимо хубаво. Затананиках си, усмихвах се напосоки, измислих си думата пътепоказател, представих си че може би това е смисълът от мен в полза на обществото. Изчаках да премине еуфорията и се запитах отново защо така изведнъж ми се подобри настроението. И си отговорих припряно – защото свърших нещо полезно. Помогнах на жената от зяпаща с невиждащ поглед да стане логична.
При това без изобщо да се напрягам.
Тогава измислих първоначалния вариант на формулата на щастието:
H = C/E
H (happiness) е щастието, няма как иначе
C (contribution) е приносът на действието ти към това света да е по-добър
E (effort) е усилието, вложено в действието
Формулата отразяваше много добре случката с упътването на дамата. С=1, Е клони към нула, следователно Н клони към безкрайност.
Реших да я пренеса на работа, избрах си първите стандартни технически изисквания, които писах.
С=100 000
Е=500
Щастието излиза 200.
Първата поправка на стандартните изисквания ми отне 1/100 от времето за което правих първоначалния документ. Но ефекта от промените в улесняване на изпълнението на договора беше малък
Н = 500/5 =100
Колкото и хубава работа да съм свършила, щастието ми едва наполовина в сравнение с предходния път.
В следващия етап на развитието на техническите изисквания, обяснявах четири седмици на водещия специалист защо текстът е това, което е, и защо не искам да се наводнява с изрази, които могат да се тълкуват двояко. От цялото ни дрънкане излезе една разумна промяна, която улесни работата на седем човека, които дори не изпълняват този договор, а един съседен нему.
Н = 1/1000 = 0.001
С една дума никакво щастие.
А нечовешкото ми усилие в този случай беше следствие на необходимостта да обяснявам очевидни неща неколкократно – аз изтривам промени от едно място, той ги слага на друго, срещаме се, говорим. Успявам да направя текста горе долу нормален, той го чете за последно, връща го с 170 коментара и корекции. Аз приемам ‚за последно‘ съвсем буквално, той ми обяснява как всяко нещо можело да стане по-добро. Опитвам се да го убедя, че за да е по-добро, трябва да улеснява живота на тези, които го изпълняват, и да се харесва на юристите ни. Специалистът маха с ръка като споменавам юристи. Пак се срещаме, говорим. Предпочитам този мой колега никога да не беше започвал работа в нашия отдел.
А приносът на този пример към формулата на щастието е съмнението, че мнението на другите за адекватността на твоето действие, може би оказва влияние на щастието. Защото с водещия специалист бяхме напълно единодушни поне в едно: смятахме работата на другия за напълно неадекватна. И това, естествено, адски наля Е (усилието) да стигнем до желания резултат.
Търся друг пример дали общественото мнение има значение за щастието.
Сещам се за коментарите в интернет. Някой пише например „ужасно скучна книга, нищо не се случва, заспах десет пъти“. С това си действие може би има значително щастие, защото е помогнал на хората да не си губят времето, ако търсят книга, в която се случват много неща. Пък усилието е минимално.
Въпросът е какво се случва, ако отговорът на неговия коментар е „не мога да разбера защо има хора, които продължават да четат, когато не им се чете, само за да отсъдят, че нещо е скучно. Аз един скучна книга не съм прочела през живота си!“
Последващите коментари в такъв разговор обикновено са пълни с нападки и им липсва логическа връзка с началото на разговора.
И какво ни казва това за формулата на щастието?
Едно нещо е очевидно – при отрицателно мнение от околните, щастието може да даде път на ирационалността.
Т.е.
Н=С/Е + к *sqrt(O)
където
О (opinion) е признанието, което получаваш от околните,
к е кофициент за необходимост от признание от околните.
Както видяхме, О може да бъде положително или отрицателно число или нула. Когато О е по-малко от нула и к е различно от нула, щастието излиза извън рационалната си дефиниция и става комплексно число. Повече не може да го наричаме така, защото ако има едно нещо, което е сигурно за щастието, е че то е положително.
к може да бъде всяко неотрицателно число. Трудно ми е да си представя отрицателна необходимост. Едно нещо или ти трябва малко/много/адски/безкрайно/отчайващо или не. Ако случайно се окаже, че все пак има и вариант със знак минус, предлагам да се нарича „обходимост“
И това откритие ме оставя в размисъл възможно ли е к винаги да бъде нула, а ако не защо.
Comments