Линкове към първа и втора част
Твоята любовна история
Великден беше само след ден. И малко след него обратно към забързаното студентско ежедневие. Поне то може би щеше да разсее Мария, която не спираше да си преповтаря наум този последен разговор, да се стряска по средата и да се самосмъмря как може да мисли за това. Ок, нямаше друга, ама все тая... Джи така или иначе й нямаше доверие за нещо толкова важно. Каква полза има от любовта му, ако й няма доверие?
"Ох, стига съм мислила за него вече!"
Обади се на най-добрата си приятелка от гимназията, София и се уговориха да се видят и да се разхождат, докато ги заболят краката и да бърборят, докато ги заболят устите.
-Може и да се опитаме да съберем пет хиляди погледа върху краката ти - пошегува се София, когато се срещнаха на уреченото място, поглеждайки роклята на синьо-бяло райе, която се подаваше под розовото яке-бомбър и свършваше точно над коляното. Мария специално беше отделила време да се наконти за срещата със София, за да се разсее от мисли.
-И ти - не пропусна да отбележи Мария, когато тръгнаха, поглеждайки многоцветните креативни детайли по облеклото й. Цвете в къдравите й коси от същия лилаво-розов плат като блузата й, ярък зелен чоропогащник под късите панталонки и разнообразни цветни гривнички, открояващи се на фона на сивото дънково яке.
-Мен винаги ме гледат стреснато - усмихна се София и завъртя комфортно леко пълното си тяло в колорита, с който го беше обградила. - Не мога да им се нарадвам на опулените физиономии. Даже съм мислела да започна да си ги колекционирам както онзи от Амели Пулен колекционираше смях по едно време.
-О-о-о, - реагира с широка усмивка Мария - те бяха страхотни. Може да го гледаме, когато се приберем от разходка, когато вече краката няма да ни държат.
-Става. Да ходим до дигата, и надолу по реката и да се приберем по вътрешни улички, щом искаме краката да не ни държат накрая?
-Добре - каза Мария и поеха по уговорения път.
-Пишеш ли още? - попита Мария, след като изчисли че не се бяха виждали откакто завършиха, т.е вече почти година. В гимназията София обичаше да съчинява любовни истории, които Мария обичаше да чете.
-О, да, повече от всякога! В университета има толкова много хора, толкова вдъхновение... Не спирам да ги гледам в часовете и да си представям неща за тях. После ги чувам как говорят и отново приливам от идеи, някои имат толкова ясно изразени характери само чрез речта, уникално е. Любимата ми част е по време на лекции, когато всъщност отварям тетрадка и почвам да пиша и май доста хора ме мислят за зубър, защото направо протривам страниците от писане. Май никой не знае и не се сеща какво всъщност пиша...
-Ами ако някой от преподавателите се усети?
-Хм, не знам, не съм мислила за това. Не мисля за нищо, просто искам да пиша, и чувствам, че ще умра ако не го направя. И когато лекцията започне ми е момента на усамотение с всички творчески мисли, които препускат, а аз ги гоня, гоня... Като прииждащи реки са и все идват нови и нови притоци, завихрят водата. А аз плувам в тях, по гръб, по корем, въртя се, смея се с глас, радвам се...
-Уау! Звучи страхотно. А накрая без лекции как си вземаш изпитите?
-Ами чета от учебниците и минавам. Само един ми остана. Някои от професорите ме запомнят от лекции и са много благосклонни по време на изпита. В едно разказче и това съм включила.
-Искам да чета - каза сияеща от слънчевия ентусиазъм, излъчван от приятелката си, Мария.
-Имам бол. Ако искаш мога да ти дам моята любима история, която обаче още не е завършена.
-Искам, искам, искам.
-Да знаеш, кръстих главната героиня в нея на теб. Изчерпах се на имена от толкова писане.
- Хе-хе, с име като моето спокойно може да си я кръстила на всяка.
-Всъщност, кръстих я Ия - Кимна многозначително София. Двете от незапомнени времена се обръщаха така една към друга.
-Ок?! И е кръстена на мен, така ли?
-Аха.
-Като се замисля, любовна история с мен, едва ли ще се получи добра - отбеляза леко отнесено Мария. - По-добре да я беше кръстила на себе си.
- О-о-о, - спря се внезапно с енергичен жест София - като спомена твоята любовна история научих супер клюка и макар да знаеш, че не ги обичам, тази направо нямам търпение да ти я разкажа. Но окей, първо да си призная, че може и на себе си да съм я кръстила тази героиня, все пак - в погледа на София се появи нов блясък: типичен, влюбен. Мария веднага го позна.
-А-у-у! - каза тя и повдигна вежди, прехапвайки леко устна в широка усмивка. - Дали не трябва и за главния герой в тази история да ми разкажеш в такъв случай...
София размърда енергично глава и повдигна леко рамена. Изглеждаше сякаш през тялото и преминава енергиен поток, който контролира всичките й движения. Блясъкът в очите се усили.
-Ми ще ти разкажа, що да не ти разкажа.
Мария прихна да се смее и София я изгледа учудено.
-Защото ми напомня за Ташко - отговори на озадачения поглед Мария. - сещаш ли се, от прогимназията. - София кимна разсеяно.- Работи в кафето до нас и вчера ме съсипа от смях тоя човек - Мария продължаваше да се смее на пресекулки, докато София все още се чудеше как да реагира. - Оф, да, сетих се за него като каза, "що да не ти разкажа", щото той така каза "мо‘е, що да не мо‘е" като попитах капучино ще може ли... Та Ташко почна да се вдъхновява на "Александър дъ грейт" и Джи го пита "ама как така.."
-Джи-и-и?! - София направи кисела гримаса. Изобщо не й се връзваше Мария и Джи да са заедно на кафе като се има предвид всичко.
-Ох, да, после за Джи - махна с ръка Мария. - Та пита го значи "ама как така, ти нали харесваше Азис?" и Ташко като почна - харесва го като човек, колко е осъзнат, еманципиран и говори с един такъв патос, все едно ти рецитира "Опълченците на Шипка". - София също се разхили. - Каква смелост е проявил, за да си направи операция на дупето. Колко е еманципирано да иска да е красив и да поклаща секси дупе на фона на есенния бриз. - Нова вълна от смях заля Мария и се предаде на София. - Да, точно това каза. И накрая обобщи с нещо от рода " ние, метълите все веем коси, за да впечатляваме мадами, ама никак не е гот да вееш сланини и от това никой не се впечатлява".
-Ама, че е сладур тоя Ташко - каза София, като се поуспокои от смеха. - Айде да идем в това кафе след разходката!
-Да. И преди филма.
-Да!
Последва кратка тишина и София придоби почти сериозно изражение.
-Всъщност прототипът на моя герой във въпросната история също се казва Александър. Смятай колко е малък светът.
-Прототипът? В смисъл истин...
София кимна и Мария не можа да довърши, само повдигна вежди, просейки всички малки детайли и моменти... "Тell me more, tell me more, was it love at first sight?"
-Сашко - каза внезапно.
-Алекс - поправи я София и гласът й от писклив, момичешки за клюкане и хихикане изведнъж зазвуча дълбок и женствен. - Той е толкова изненадващо красив: чертите му една по-една не са нищо особено, но заедно му придават едно такова неповторимо излъчване. И е пълната противоположност на мен - мълчалив, срамежлив и хилав. Странното е, че поведението му е такова едно интровертно - не говори много, не се смее много, а погледът му е твърд и решителен, сякаш ... оф и аз не знам. На лекциите по Икономика, които са едва ли не общи за целия университет, винаги сяда зад мен и когато се връщам към мястото си ме гледа с незабележима усмивка. - Тя направи кратка пауза. - Толкова е странно: вървя с някой по коридорите, говорим оживено, в момента, в който стигнем до врата, Алекс се появява от Господ-знае-къде и ми я отваря. Погледите ни се срещат и той отново ми се усмихва незабележимо. - София забави крачка, а след нея и Мария, която следеше разказа с интерес, любопитно загледана в приятелката си. – Или говоря с някого по пътя към университета и изръсвам поредната монументална глупост, разхилвам се гръмко, рееща поглед наоколо си... и Алекс е някъде там и ми се усмихва мило.
-А защо не си говориш с него по пътя към университета? - попита сериозно Мария.
-Не мога. Той е твърде мълчалив. А аз след толкова мисли и мечти свързани с него мисля, че едно свързано изречение няма да мога да направя ако го заговоря. Името направо няма да мога да си кажа.
- Стига, де, Ия, трябва да се престрашиш...
-Престраших се в книгата. След 60 мълчаливи страници, в които той беше главозамайващо мил и невероятен кавалер, дори повече, отколкото наистина, накрая си говореха в последната сцена, която написах...Ия се връщаше от разочароваща среща с доведения си брат и през парка, докато предъвква ядните си сълзи среща Грей и той носи...
-Грей да не е съкратено от "great"? - прекъсна я Мария.
София кимна:
-Казах ти, че се изчерпах на имена.
-Не съм предполагала, че чак толкова... Адски тъпо име, с цялото ми уважение, по-добре да го беше кръстила Ейт. И к'во в парка?
- Ами, то не е късно да го прекръстя...Да! В парка той е облечен със сиво палто и голям вълнен шал, завързан прилежно. Есен е, духа силен вятър и Ия, освен с неприятните си емоции, се бори и с летящите си на всички посоки коси. „Здрасти“ - казва като го вижда. Срещайки погледа му, изведнъж се чувства като у дома. – „Приличаш ми на Пушкин.“ „Харесваш ли Пушкин?“- пита той. Гледат се в очите и тя се разтуптява като стрес-топка в корпоративен офис преди ключова сделка. Казва "Харесвам теб!" и се изчервява като ученичка.
-Боже мили, колко романтично - каза Мария и очите й се напълниха със сълзи.
-Стига, де - реагира веднага, щом ги видя София, но по паническото клатене на главата веднага се досети, че причината за тях не е романтичната й история. Погледът й се насити с притеснение.
-Извинявай - опита се да се усмихне Мария.- Сетих се как ме гледаше Джи, докато Вайпър ни возеше насам... - гласът й заглъхна. - Ама че съм патка, как ми хрумна! - Тя обърса очи с ръкава на якето и той от розов стана виолетов.
-Не си патка, Ия, ти си прекрасна! - прегърна я София.
-Ужасна съм - изхлипа Мария. - Не мога да го забравя, Ия. Не мога да продължа напред!
-А може би и не трябва - вкара нова нотка ведрост в разговора София, като освободи Мария от прегръдката си и тя срамежливо пребоядиса още малко от ръкава си. - Клюката, която исках да ти разкажа, е за скочибрата.
-Искам ли да я чуя?
-Да! Не питай как разбрах, но скочибрата ще се жени за някакъв лекар. Ходят от 8 месеца, като скочибрата е зарязала Джи, заради доктора. Много било драматично, чак майките на двамата, които били първи приятелки, спрели да си говорят и имало скандали и разправии, където между другото и за пълно неразбиране на всички майката на Джи твърдяла, че той се е отказал от всичко, заради Силвия, а тя го предала долно. Майката на скочибрата, от своя страна, отричала, упорствала, че дъщеря й никого не е предавала, просто следвала сърцето си и разни такива. Но доста решително е следвала сърцето си явно, защото в момента чака бебе, това го видях лично... Да, де, то в днешно време кой се жени, ако няма бебе. Но мисълта ми беше, че той е свободен, с разбито сърце и е напълно възможно също да не те е забравил.
Мария подсмъркна, докато асимилираше цялата информация.
-Погледни се само, прелестна отвсякъде, кой би могъл да те забрави! Абсолютно никой!
Мария поклати глава и отново се гушна в София за малко, преди да продължат напред.
-Толкова беше странно в колата, когато ръцете ни случайно се докоснаха.
-Колко случайно? – подпита като опитен следовател от любовна полиция.
-Докато му оправях цицината от това, че го пернах със замразен октопод...
-О, Господи!
-Не питай!
София кимна.
-Да, - каза Мария след като пое успокоителен дъх - в един момент го помолих да задържи нещо, което аз държах и ръката му покри моята само за миг, но след това чувствах цялото си тяло като гръмоотвод, чудещо се къде да дене цялото напрежение и топлина, които дойдоха от дланта и пръстите му.
-Хм-м, когато затвориш веригата, протича ток, нали така беше?!...Може би е трябвало и ти да го хванеш за ръка след това. На мен всичко казано ми прилича на голяма и истинска любов, ако трябва да съм честна...
-Да, бе, как ли пък не. На фона на всички останали щуротии, никаква любов няма шансове.
София изгледа въпросително, толкова дълбоко озадачена, че Мария се усмихна, сещайки се за колекцията от учудени погледи.
-Тези ококорени очи стават за твоята колекция - сподели тя и София също се усмихна.
-Махам ги, ако кажеш какви щуротии.
-Джи и Силвия... Принудили са го да бъде с нея, защото е била болна от рак... и лудо влюбена в него.
-Не-е! И кой го е принудил?
-Майка му. И нейната.
- О, Боже, сериозно ли?
Мария кимна.
- Ясно защо са се карали майките накрая тогава. Колко заплетена история. Но хубавото е, че тя явно е оздравяла и е тръгнала с доктора, че даже и дете чакат. Значи всичко се нарежда: Джи ще бъде само твой и ще те прави щастлива както преди.
Мария въздъхна тъжно. Поклати глава.
-Не го искам такъв! Лъжец. Трябваше да ми каже тогава. Щях да го разбера, да го подкрепя, нямаше да си изплаквам очите по него.
-Спомням си колко сълзи проля. И че се чудех как да те успокоявам вече в един момент, защото нищо не помагаше.
Мария премигна с подпухналите си очи.
-Все още не е късно да се науча да го мразя - отсъди тя.
-Или да му простиш...
-Мислиш, че трябва да му простя ли?! - повиши леко тон, невярващо Мария.
-Е, винаги можеш да го фраснеш със замразен телешки бут и директно да му откъснеш главата - намигна София.
-Почти си го представих - усмихна се през сълзи Мария. - Сериозно, мислиш ли, че трябва да му простя?
-Нямам представа, Ия, само ти знаеш. Аз дори на хартия не мога да пиша сцени на сдобряване, камо ли в живота...
-Джи може да прави неподозирани неща със сърцето ми; даже докато го гледах с цицина на скулата, се сви горкото. Затова трябва да го държа далеч от очите, далеч от сърцето, като е казал народът.
-Хубаво, че сме насред полето и не можеш да ме цапардосаш с нищо от студената витрина, защото си мисля...
- А ние как се озовахме в полето? - спря се внезапно Мария и се огледа.
-А, де! Нали към реката бяхме тръгнали...
-Дай на обратно тогава. Какво си мислиш?.. беше тръгнала да казваш…
-Мисля си - каза тихо София - че, за да го държиш далеч от сърцето си, той не трябва да е вътре в него.
Мария изкриви уста в нещо, което дори на емотикона го няма.
-На всеки с такава цицина бих се опитала да помогна - каза в своя защита тя.
-Знам - подкрепи я Ия.
-Може би ми трябва съвсем мъничко, за да стана безразлична към него и да продължим по своя път. Т.е всеки по своя път. Все пак разни момчета ме харесват от време на време и са приятни.
-Разкажи ми за някой от тях - полюбопитства София, в опит да разсее насъбиращите се драматични облаци. Беше убедена, че сърдечните проблеми на Мария не могат да се решат в разговор между тях двете.
-Имаше един Данчо...Веднъж бях с моята луда съквартирантка на дискотека и тя се налази с Вайпъра и се изнизаха. Аз, естествено, останах сама и някакви досадни типове ме накацаха. И Данчо само дойде, разбута ги, казвайки че съм неговото момиче и "Извинявай, че закъснях, мила". Хванах го под ръка и излязохме заедно. После "Да те закарам ли?" , "О, не няма нужда. Мерси за всичко", "Тогава ще те изпратя до вас пеша". И ходихме пеша през целия Студентски Град, хванати под ръка. Той миришеше много хубаво и разговорът ни вървеше много леко и скачахме от тема на тема, като по камъни над поточе. Говорихме за какво ли не…
Продължиха обратно, избягвайки болезнени теми и минаха през кафето с Ташко, когато вече ги боляха краката, както си беше по план.
Comments