Писането и четеното винаги вървят ръка за ръка като готвенето и яденето затова имам желание да споделя, освен писателските си пътешествия, и впечатления от книгите, които съм прочела.
Истината е, че на няколко пъти опитах да си направя списък с любими книги. На два пъти всъщност, като втория път дори написах нещо, и това беше чудесно, защото, виждайки го написано, си дадох сметка, че категоризиране по даден критерии не работи добре при мен, не и за книги. По простата причина, че ми е адски трудно да преценя дали харесвам повече книгата, която се грижи за мен през целия си текст или тази която в едно изречение ми дава отговор на въпросът, който никога не съм знаела как да формулирам. Често съм склонна да си мисля, че ако едно изречение от книгата се настани в мен и започне да си мисли, че е мъдрост, тази книга ми е дала цялата си любов и ме е напълнила със смисъл, въпреки, че целия й останал текст съм забравила, още преди да съм прочела докрай. Тук май в текста ще се намърда клише, но не мога да го спра. Книгата е пътуване, което всеки изживява различно и зависи до голяма степен от историята на читателя. Затова единственото умно заключение, до което стигам, е, че какви книги харесвам зависи само от последователността, в която чета. Т.е ако се случи книга да ме разочарова, вината си е само моя, че съм я прочела твърде късно или твърде рано. И стигаме до страшната история, която започва с "Книга за гробището" на Гейман, която, заедно с другата книга в историята, е сред малкото, които прочетох, без да прескоча и дума през тази година. Много неща ми правят приятно впечатление в тази книга за тийнейджъри, например липсата на излишна информация (щом прочетох всяка дума :), вярата в интелекта на читателя, изобретателността като начин да си решиш проблемите без насилие и различните причини за страх.
Ето, стигнахме до страха. Има една сцена в книгата, в която мъжът Джак трябва да свърши нещо на таван и се качва по стълби, докато девойката Скарлет седи в антре и се усмихва блажено с чувство за изпълнен дълг. Сърцето ми се качи в гърлото още когато тръгна по тези стълби. Четох всяка дума по-най бавния възможен за мен начин, не можейки да повярвам на собственото си тяло. И не стана по-спокойно с прочитането на повече текст. Напротив. По едно време имах чувството, че бягам спринт, а не чета книга. Кондензиран страх в най-чиста форма във всеки панически удар на сърцето ми. С всяка стъпка нагоре, скърцането на вратата и невинния разговор след това, като между хора които си имат доверие. Иди го убеди моето сърце, че това е само измислена история, като е измислена толкова хубаво! Може би поради липсата на опит в четеното на хорър ме тресе такова всеобхватно шубе, но причината няма значение, важно е преживяването. И за мен в случая е единствено по рода си. В книгата има и един момент, в които Е. Х. проклина палачите си докато гори на клада и с това става вещица, защото в такъв момент желанията се сбъдват. Спомних си го, когато четях Хоро на А. Страшимиров няколко седмици по късно. Там старата тютюнджийка, която всички очакваха да каже къде е имането, с последния си дъх им каза "Да ви изсъхне семето", което ако не беше Е.Х. така и щях да си подмина безучастно. Но след като знаех, че на смъртния одър/клада/въже/гилотина създаваш с всяка дума която изречеш, кожата ми отесня от страх. Вече беше от другия, дето сковава всичко в тялото, смразява кръвта и сърцето безсилно спира, вместо да опитва да изскочи. Сигурна бях, че е проклятие към целия човешки род от злобата с която се изплю след като го каза. Пък и цялото повествование подсказваше, че човешкия род не заслужава нищо по-различно от
това.
Никой не може да ме убеди, че на тази книга не й липсва "р" в края на заглавието. Страх, умело шлифован, фасетиран, винаги избиран с чисто съзнание пред очевидната си алтернатива, от всички герои, през целия текст. Страх, който държи героите под пълната си власт и вилнее и бушува, оставяйки само разруха и още страх след себе си.
Много хора казват силни думи за края на творбата, аз ще си призная, че пребледнях още на първа глава и трудно можех да преглътна, прочитайки само бръщолевенията на пияниците. Дни след като прочетох книгата се будех нощем, виждайки в съня си кесия за жълтици от одраната кожа на зверски убития брат. Барабар с мустачките на нея.