В ей-този пост https://erasilvertongue.wixsite.com/veraangelova/post/интер-вю обещах да обърна внимание на интервютата като възможност за изява, която много хора безразсъдно пропиляват. Както интервюиращия, който пропуска да научи нещо интересно, така и интервюирания, който сам се лишава от възможността да изненада себе си и да си достави удоволствието на импрвизацията.
Трябва да призная, че голямо търсене падна докато попадна точно на интервюто, което да има нужда от мен. Сушах интервюта на Пабло Пикасо, Антонио Бандерас и Франк Запа, които не се нуждаеха от грам спасяване. Даже се замислих дали не е редно да прекратя инициативата и да се отдам на плетене на вълнени терлъци, защото интервюиращите вече не задават безсмислени и неадекватни въпроси, и дори ако го направят, интервюираните съумяват да дадат класен отговор. Тогава Енрике и Барби ме накараха да се чувствам отново полезна.Barbie Simons - Entrevista a Enrique iglesias (C5N) - YouTube
Сега, разбира се, следват моите алтернативни отговори на първите няколко въпроса.
Как си? Чудесно. Изключително се развам, че съм тук при теб, днес беше луд ден, н излизане от вкъщи си забравих портфейла и цял ден се чувствам все едно съм гол и сиромах.
Ти си ми един от любимите изпълнители, винаги излъчваш приятна позитивна енергия. Това нещо вродено ли е или се научава с времето. Ха! Това с поситивната енергия винаги... радвам се, че си останала с такова впечатление, но мисля, че не я излъчвам, а я отразявам - хората на концертите ми са най-слънчевите и всеотдайни същества и тяхната енергия е нещо нестравнимо. Иначе трябваше да ме видиш, когато на влизане в града тази сутрин, когато чух зад себе си полицейска сирена, а нямах в себе си шофьорска книжка. Нищо позитивно нямаше в мен в онзи момент.
Аржентина вече празнува в очакване на концерта ан 14и ноември. Изглежда, че и ти имаш особено топли чувства към аржентинската публика. Барби, не ме карай за кажа нещо, което ще накара всичките ми фенове ивън Аржентина да се чувстват пренебрегнати. Но истината е, че имам много мили спомени от всичките си концерти тук досега. Спомням си, че миналата година, на края след като изпях Байландо за втори път и се поклоних, няакой хвърли по мен тениска на националния отбор по ръгби - още си я нося.
Разбрах, че повече от всякога се радваш на изпълненията си ан живо, на какво се дължи тази промяна? Гледах интервю на Лу Рийд, в което той изтъква колко мрази да пее пред публика и как го прави, защото го мрази. Реших да се размазвам от кеф в негова чест, защото да си честен е едно от най-трудните неща на света.
Comments