След първа,
втора,
и трета част на бонус историята,
ето го и дългоочаквания финал!
Обичай ме!
Мелодията на "Синьо лято" прекъсна празничната семейна закуска и Мария отиде до стаята си, за да отговори.
-Христос воскресе! - каза й Вайпър.
-Во истина воскресе!
-Ще дойдеш ли на черква, да се чукнем с едни яйца?
Мария изпуфтя.
-Ако дойда, сигурно пак ще видя Джи...
-Не мога да го обещая, но не е изключено.
-Ами май ще пропусна посредническите ти услуги този път...
-Вече няма за какво да посреднича. Той ти е казал най-важното. Предполагам, че се сещаш за останалото...
-Кое останало?
-Колко му беше трудно да играе тази игра със Силвия.
-Ами да не се беше съгласявал! Или да ми беше казал, че не е наистина, можех да му помогна да се справи по-лесно. Но явно не съм заслужила доверието му. Не знам колко отнесен трябва да е да очаква различно положение от ситуацията, в която сме сега.
-Която е, че ти му се сърдиш... защото ти няма доверие?
-Именно.
-Мист, Джи беше на 17, почти дете. Дете, обещало на майка си, че ще направи това, което я прави горда, че е неин син. За каква липса на доверие ми говориш... Когато Силвия го заряза ми разказа колко труден е бил оня разговор и колко се е страхувал, че няма да успее да каже "Край" и ще предаде своята май..
-Стига Вайпър, ще се разплача - прекъсна го с пренебрежение Мария. - Остава да кажеш, че и на теб не е казал, че онова със Силвия е било постановка?
-Естествено, че не. Разбрах съвсем случайно и то само половината история. Бях забелязал, че след часовете по физическо винаги се разтяга пред шкафчето си в съблекалнята и един път се избъзиках, че крие снимки на голи жени в отделението за обувките. След тоя коментар, естествено, всички погледи на момчетата бяха върху него. Той скочи като опарен, заключи си шкафчето, стисна ключа в юмрук и изхвърча. Изхвърчах след него, тичах като луд, стопи ми лагерите, ама го настигнах накрая. "Какво ти е?", "Нищо", "Айде, де!", "Нищо ми няма, разкарай се". Погледът му мътен, не ме поглежда. Аз пак "Какво има там?" , "Нищо.", "Стига де, Джи, момчетата сигурно вече са изкъртили тая врата на шкафче с мисълта за голи мадами и каквото и да е, са го видели". Пребледня като платно. "Мамка му!" и изтича обра...
-Нямам цял ден, Вайпър, какво имаше там?
-Твоя снимка.
Мълчание.
Сърцетуп.
И още мълчание.
-Myst, там ли си още?
-Мхм.
-Питах го защо я държи там като е със Силвия и след още един час, и един куп увъртаници и даже през сълзи накрая ми каза, че е заради болестта й. Не посмях да любопитствам повече.
Чу се тежка въздишка.
-Myst, ти си добра в това да анализираш безпристрастно и мислиш трезво. Защо просто...
-Мислех, че ще кажеш, че съм добро момиче.
-Пффф, да не съм луд! Какво бях тръгнал да казвам? А, да, just fucking do it, damn it. Аз просто съм в агония, като ви гледам как страдате и двамата, и знам, че се обичате, а в тоя нелеп свят е толкова трудно да намериш любов.
-Аз ще затворя сега, май трябва да ходим някъде семейно. Чао!
На следващата сутрин Мария излезе на разходка - сама с всичките си мисли. Усети, че това беше точно каквото Вайпър я беше помолил. Той сякаш имаше право, че заслепена от собствената си болка и мъка, може би е забравила, че Джи също може би е страдал. Колко ли време е трябвало на Вайпър да го разконспирира? Той не каза колко време след като тръгнаха, е видял тая снимка... И откъде изобщо Джи имаше нейна снимка? Не, тя не му беше давала. Прегледа грижовно спомените си - категорично нямаше снимка. Странно!
Минавайки покрай стадиона си спомни за зимния лагер в десети клас, прибирайки се от който, тя дремеше изморена в автобуса, когато, спирайки на тази спирка, Джи я хвана внезапно за ръка и я измъкна навън, бързайки в неизвестна посока.
-Джи, луд ли си? – попита тя, стресната, бореща се с просъницата си.
-Да – каза спокойно той.
Тя спря и се дръпна назад, той преплете пръсти в нейните.
-Тук е много далеч от вкъщи. Багажът ми остана в автобуса... Защо направи това, Джи?
-Трябваше да направя нещо, не мога повече – каза тихо той, рисувайки безкрайност с главата си. Загледа се в нея накрая, дали погледът му казваше всичко?
Очите й леко се разшириха. Сами. Усети горещина в бузите си, погледна надолу, направи малка крачка към него, той отново стисна силно ръката й и я поведе към близката недостроена ниска постройка със стълби към небето, от които стърчаха железа. Седнаха на върха на стълбите един до друг, Джи постави внимателно преплетените им длани на бедрото си. Мист потръпна при допира. Загледа ръката си с недоверие.
-Какво не можеш повече? Джи, добре ли си?
Преди да отговори той притисна ръчичката й по-силно към бедрото си. Сърцето на Мария се разтуптя бясно, все едно скачаше на въже.
-Исках да поговорим, My star.
Дъхът й застина в гърлото.
„Лека нощ, My star“ й беше казал преди два дни, когато я изпрати до стаята й след дълга игра на карти в общата зала. „My star“! Как му беше хрумнало? Звучеше странно, въпреки че може би имаше нещо общо с Myst. И все пак „моя звезда“, частта „моя“ сякаш беше не на място. Мария цяла нощ се въртя в леглото. Звучеше някак си любовно. Тази мисъл я разтревожи и развълнува. Сега отново чувстваше същото вълнение и тревога.
-Говорим с часове всеки ден, Джи – каза тя и стана рязко, опитвайки неуспешно да освободи ръката си.
Той също стана. Погледна мъничката й длан в своята.
-Искам да ти кажа нещо, което не казвам всеки ден – каза, достигайки с поглед големите й зелени очи, които наблюдаваха с любопитство растящото вълнение в погледа му. – Сигурно се сещаш, де... – целуна ръката й преди да каже: - Аз те харесвам, My star.
-Не – Myst дръпна рязко ръката си и хукна надолу по стълбите, оставяйки го да седи на върха. Джи я настигна с две големи крачки и застана пред нея, на долното стъпало.
-Не? Ти мен не?
-Не – поклати глава тя. – Не е добра идея...
Клатеше упорито главата си, пълна с рационални мисли за това колко важно е приятелството и че дълбоко може да съжаляваш, ако се поддадеш на импулса дори за миг. После никога нямаше да могат да са приятели. „Един миг невнимание, цял живот страдание“ както гласеше изтърканият лозунг на оградата на фабриката в другия край на града. Тя и Джи бяха най-добри приятели, това е толкова по-важно от някакви харесвания и глупости... Не биваше да рискуват, заклати още по-енергично глава, опита се да мине покрай него и да избяга отново, но той решително застана пред нея и тя просто се блъсна в тялото му. Колената й се подкосиха и се облегна на него. Джи преплете пръсти на кръста й, задържа я, върна я на стъпалото, тя въздъхна дълбоко. Той прокара ръка по гърба й, погали леко косата й, намести главата й върху гърдите си.
Дъ-дъб-дъ-дъб-дъ-дъб-дъ-дъб – неговото сърце също скачаше на въже. „Сърцето ми бие само за теб“ казваха в глупавите сериали, които майка й гледаше. Мария пропъди тази жалка мисъл, сети се за резонанса.
-П-п-п-пусни ме в-вече... - заекна тя.
Вдигна очи. Той беше затворил своите.
Опита се да се оттласне от него, опирайки длан на корема му. Нещо не сработи. Отново погледна ръката си сякаш е предател. После вдигна поглед към Джи. На лицето му имаше усмивка, каквато не беше виждала преди. Сърцето й направи двоен подскок на въжето. Тя дръпна виновно ръка, огледа се уплашено, бузите й горяха.
-Това ли искаш? - попита Джи със странен глас, като върна ръцете си на кръста й, готов да си ги прибере, ако тя кажеше „да“. Погледна я с трепет – сякаш стоеше на ръба на пропаст, в която тя можеше да го бутне само с тази кратка дума. От друга страна… можеше да каже „не, така ми е хубаво“. Представи си как би се почувствал тогава. Загледа я, както би я гледал, ако кажеше това.
Погледът му я парализира.
-Н-не съм сигурна - премигна тревожно тя.
-Аз не искам - призна си Джи с уверен глас, доближи я плътно до себе си, и погали косата й отново, задържайки объркания й поглед с магнетичните си очи - да те пусна. Напротив. Искам да... - преглътна - те... целуна.
Тя поклати неспокойно глава, Джи се наведе съвсем леко към нея. Мария погледна встрани, после върна поглед на спокойните му чакащи очи и остана неподвижна и безмълвна така - сякаш увиснала на погледа му. Лицето й стана червено като добре узрял домат, когато призна пред себе си, че иска той да я целуне. Почувства приятна топлина в тялото си, след като всички страшни мисли за прецакване на хубавото приятелство я оставиха. Останаха само опасенията, че няма да се справи добре с целуването.
Мария стисна силно очи и кимна. Джи я наблюдаваше: червенината бавно си отиде от бузите й, но упорито стискаше очи, като дете, на което са казали, че трябва да спи. Само ако можеше да се отпусне... Няма нищо страшно, my star…
Поигра мъничко с косата й, тя отпусна леко глава на ръката му. Той прокара палец по контура на лицето й: края на веждите, клепачите, скулите, челюстта - сякаш я рисуваше. По пътя към брадичката, палецът му закачи леко ъгълчето на устните й. От тях се отрони тих стон. Мария отвори рязко очи, опря ръце на гърдите му, той им хвърли бърз поглед и се усмихна доволно. Ръката, с която беше рисувал лицето й, се плъзна към тила, за да придърпа лицето й леко към неговото. Мария затвори плавно очи, отпусна се и протегна шия нагоре. Джи залепи устни върху нейните.
Мария не можа да спи цяла нощ след това: въртеше се, усмихваше се, прегръщаше възглавницата, целуна юргана…
Около година по-късно местен предприемач откри магазин в тази изоставена постройка и по нелепо стечение на обстоятелствата, точно този магазин се оказа едно от любимите места за пазаруване на Силвия. И така един ден, докато се разхождаше със София, която се чудеше как да я развесели, ги видя да излизат от магазина, хранейки се взаимно с желирани бонбони. Тази гледка превърна сградата в още едно място, което Мария упорито отбягваше.
Погледна го сега. Беше затворен, "заради Великден, нищо чудно" - сети се бързо. Чудното беше, че в момента не пораждаше никакви емоции у нея - нямаше го нито трепета от първата неуверена целувка, нито железния юмрук, стискащ сърцето й, заради обидата, предателството и изневярата. "Какво ли означава това пълно безразличие?" - зачуди се тя и продължи разходката си. Дали не беше затишие пред буря. Ако го беше превъзмогнала, щеше да се чувства лека, въздушна, щастлива, а тя вместо това усещаше тялото си като във вакуум и безтегловност.
Мария въздъхна и продължи разходката си. Все пак градът беше пълен с паметници на смесените й чувства към Джи. Дали беше станала безразлична към всичките, сега когато знаеше цялата истина?! Или почти цялата... Рак-дълг-мъка-тайна-оздравяване - опита се да представи цялата история с безпристрастни аналитични факти. Докъде ли беше стигнал в изпълнението на този дълг? Сигурно докрай. Тази мисъл докара неприятно напрежение в главата на Мария. Все пак е изневяра, каквото и да се опитват да докажат всички! Пък може и да е хлътнал по Силвия с времето, като във филмите и книгите където женят някоя двойка насила, а те накрая се влюбват. Като нищо, Джи беше доста обичлив. И тя може да му е разбила сърцето и сега да търси отдушник за мъката си. И естествено се надява, че старата любов ръжда не хваща. "Корозия!" - реагира мозъкът й, тя изпухтя в несръчен опит да спре хиляди овъртяни като спагети мисли за това доколко тяхното беше любов, дали изобщо можеше да се брои за стара и кой глупак беше измислил тази унизителна пословица.
Крачка след крачка и мисъл след мисъл, Мария стигна до залата, където Джи тренираше и се състезаваше. В момента я ремонтираха - скелета, мазилки, мрежи, прахоляк. Не днес, естествено, но си личеше, че се работи.
И тази зала, която може би беше причината да има Джи и Силвия като двойка, не предизвика никакви чувства у Мария. Сякаш сега, когато истината беше излязла наяве, градът вече не помнеше историята им.
Насъбраха се облаци и паднаха няколко дъждовни капки. Мария практично реши да продължи директно към вкъщи, по прекия път. Стига толкова размотаване, по-добре да се прибере да си стегне багажа. След ден-два щеше да се прибере в София и да продължи щастливия си студентски живот. Офф! Стефи щеше пак да я разпитва за тайнствения любовник…
Дали все пак да не се види с Джи отново, преди да тръгне наобратно?
„Да, естествено, мятай се пак на колата на Вайпъра“ – обади се с насмешка рационалната й мисъл.
Дъждът се усили, докато преминаваше покрай бившето си училище. Огледа го за стряха, под която да се скрие, но нямаше. Типична архитектура, правоъгълни форми, капките дъжд се стичаха по стените и прозорците. Мария се огледа и се почувства сама като в уестърн. Дали не можеше да се мушне под стълбите за към физкултурния салон и да изчака там? Хвърли бегъл поглед - имаше какви ли не нахвърляни боклуци и сигурно миришеше отвратително. "Трябваше да взема чадър" - въздъхна, обърна се и продължи по пътя си. Вече беше значително мокра и нямаше смисъл да бърза.
Изведнъж чу бързи шляпащи стъпки след себе си - в нейния самотен уестърн се беше появил преследвач. Обърна се рязко и видя хилаво високо момче с чадър.
-Трябва да дойдеш - каза й то задъхано, явно от тичането.
-Моля?
-Ела - пристъпи към нея и я скри под чадъра си момчето. Надали беше на повече от 12. Носеше баскетболни шорти и яке. - Хайде, вали силно! А и не искам да изпускам много от тренировката.
-Днес няма училище, как така имате тренировка? - попита тя, като тръгна колебливо с него обратно към салона.
-Защото не изпускаме възможност. Искаме да даваме всичко от себе си и да станем много добри - гласът на момчето още беше детски и на Мария се стори ужасно смешно как се опитва да звучи сериозен и осъзнат.
-Значи мятате всяка събота и неделя и ....
-Не мятаме, ок? Играем баскетбол. Тренираме сериозно и се подготвяме за важни мачове.
-Ок, извинявай. Стана ми интересно като тренирате сериозно за сериозните си мачове, кой ви дава ключа от салона - полагаше всякакви усилия да скрие надигащия се в нея смях и да звучи заинтересована и ангажирана в разговора, но се престара.
Момчето въздъхна отегчено и поклати глава. Влязоха в сградата и прибра чадъра.
-Днес навихме Големия да дойде и той взе ключа от Тренера. Айде, аз бягам нагоре към залата, ако искаш ела да ни гледаш.
-Мерси - обърна се към него, но той много бързо се изгуби нагоре по стъпалата - ще си помисля - каза почти на себе си.
"Ама, че е станало либерално това училище, дават ключове на всеки, по всяко време, а едно време трябваше да си показваме ученическите карти на портиера едва ли не всяко междучасие, за да ни пусне да влезем"- замисли се Мария - загледа дългия коридор, който водеше към класните стаи, опита вратата на дамската съблекалня, но беше заключена. Дори и да беше отключена, тя нямаше нито хавлия, нито дрехи за преобличане. Погледна през прозореца: валеше силно и упорито, сякаш облаците, които уж случайно се срещнаха, си бяха направили уговорка да играят карти цял следобед.
Мария се качи бавно нагоре към залата. Вратата беше затворена, отвътре се чуваше тропане, тупкане, скрибуцане на дървения под и, от време на време, възторжени детски гласчета. Отвори леко, вратата изскърца силно, надникна вътре и първото нещо, което видя, беше Джи, на фона на обления от дъжд прозорец. Затвори бързо. Какво по дяволите? Облегна се на частта на вратата, която не се отваряше. Какво правеше той тук, няма никаква логика?! Дали не и се беше привидяло. Все пак беше облечен целия в бяло, досущ като привидение.
-Хей!
Обърна се. Явно не е бил привидение. Сега стоеше до нея, а тя дори не беше чула кога изскърца вратата.
-Здрасти - отговори вежливо, хвърляйки му бърз поглед.
-Така може да настинеш - каза той внимателно, опирайки длан на вратата зад нея, върху която косата й беше оставила малка авангардна локвичка при рязкото облягане.
-Ако настина, ще оздравея - смънка тя, загледана в скръстените пред гърдите си ръце, които сега бяха само на сантиметри от неговия бял потник.
-Имам хавлия и някакви дрехи за преобличане и ключ от съблекалня... Ако мога с нещо да ти бъда от полза.
Тя ококори очи.
-Може и сешоар да се опитам да намеря – продължи той.
-Хавлия стига - прецени Мария.
-Хавлия плюс съблекалня може би...
-Да.
-Ей-сега се връщам.
Той влезе във физкултурния салон, а Мария се свлече надолу, продължавайки акварелния пост-модернизъм с косата си. Тя е мокра и застрашена от настиване и Джи се грижи за нея. "Колко романтично" - вметна със самоирония. Въздъхна. Може би съвсем скоро трябваше да си отговори веднъж завинаги на въпроса дали го иска отново в живота си... "за нищо на света" - беше първата й реакция - "Ако просто се опитва да лекува с мен раненото си сърце". Щеше да е прекрасно да могат да се разделят цивилизовано и с добри чувства, ако между тях всичко е приключило. А беше ли?
-Дали между нас всичко е приключило? - не се усети как каза на глас.
-Аз само за теб мисля, my star- отговори той. Гласът му я стресна, дъхът й спря, тя отново беше пропуснала скърцането на вратата, хвърли кос поглед към него, виновно погледна обувките си след това.
Джи затвори вратата, остави един огромен черен сак пред краката си и седна до нея на пода.
-Ти..- каза Мария едва чуто и скри лице в длани. След това кихна силно.
-Наздраве! Май е по-добре да говорим, след като се подсушиш - той скочи чевръсто и й подаде ръка, но Мария се изправи, без да я хване. Кихна отново. Последва го до съблекалнята, опитвайки се да успокои неравномерното си дишане. Загледа Джи в ръцете, докато той отключваше.
-Ръката ти трепери - отбеляза.
-Нервен съм - призна той, превъртя ключа и отвори широко вратата пред нея. - Ще те изчакам тук - допълни пускайки сака вътре, след като тя влезе.
Тя затвори вратата и остана сама с мислите си отново. Защо си нервен? Имаш ли моя снимка? Ти ли изпрати момчето с чадъра след мен? Може ли да се разделим цивилизовано? Защо все повтаряш, че си влюбен в мен; сега, когато няма никакво значение всъщност? А в Силвия влюби ли се, както става по филмите? - главата на Мария се пръскаше от хаотични въпроси, докато разрошваше мократа си коса с хавлията. Цялото й яке беше мокро и раменете на блузата също, но якето беше запазило полата й суха, въпреки че клинът отдолу беше абсолютно мокър. Махайки клина и якето и с омотана хавлия около главата, тя се чувстваше спасена от пневмония. Разгледа съдържанието на сака и с доволна усмивка свали и блузата с дразнещо мокри рамене. Извади от сака и един суитчър, който й беше до под колената и скриваше полата изцяло. Но беше топъл и мек.
Дъхът й се върза на възелче в гърлото, когато отново отвори вратата на съблекалнята и видя Джи. Той стоеше облегнат на рамката на прозореца, въртеше глава и потропваше нервно с нокътя на палеца по зъбите си. Като я видя спря и срамежливо скри ръката зад гърба си.
Мисълта да се затича към него и да му се метне на врата мина като светкавица през ума й. Поклати бързо и осъзнато глава, ама че безумна мисъл! Отклони поглед, неговия сякаш я изгаряше. Вдиша дълбоко.
-Още ли си нервен? - попита тя, гледайки през прозореца зад него.
-Повече от когато и да било преди - кимна той и направи малка крачка към нея.
-Защо?
Джи преглътна.
-От една страна, искам да се затичам към теб, да те грабна от земята, да те притисна до сърцето си и завъртайки те силно да извикам "Вече съм свободен, искаш ли да бъдем заедно?"
Мария се взря импулсивно и развълнувано в очите му, когато спомена затичването, което самата тя си беше представила преди минутка. След това отново заби очи в пода, като облегна длани на стената зад себе си.
-...от друга ... - продължи Джи по-тихо и направи още една колеблива стъпка към нея . ... между нас има толкова много болка ... ти отбягваш погледа ми, допира ми, компанията ми... Аз ... искам да ми простиш, ... толкова много, че не знам как да те помоля.
Джи направи още две малки стъпки към нея, тя не помръдваше, освен очите. Те срещаха погледа му, после отскачаха като след електрошок.
-Никога не съм искал да те нараня, звездичке, просто бях заслепен от мисълта да направя правилното нещо. Толкова много неща можеше да направя различно...
-А защо не ги направи? - попита тихо Мария, дори без въпросителна интонация, мигайки често и фиксирала поглед в едно черно камъче от мозайката на пода.
-Не ти казах за Силвия, защото не исках да разочаровам майка ми. Преструвах се, че я харесвам, защото бях убеден, че това е мой дълг, въпреки, че сърцето ми се късаше, когато спирах очи на теб, докато държах нея за ръка... Но винаги, когато останех сам, гледах твоята снимка с часове и си представях как един ден ми прощаваш всичко и сме отново заедно.
-А какво точно имам да ти прощавам? - вдигна решително поглед към него тя.
Той стоеше точно пред нея, очите му големи и дълбоки, със сериозно лице, не знаеше какво да прави с ръцете си. Гърдите му се надигаха от насеченото дишане и една веничка на врата му пулсираше. Лека светлина озари погледа му.
-Един ден... - довърши бързо Мария.
-Моля те, прости ми... - каза Джи и падна на колене с рязко движение. Събра длани пред гърдите си.
-За Бога, Джи... - изненада се Мария.
- ... че не ти казах цялата истина от самото начало. Прости ми, че виждах колко ти е мъчно и как страдаш, и пак не ти казах истината. И не дойдох да те прегърна и успокоя. А толкова исках! Също така те моля да ми простиш, че не ти казах веднага след като Силвия си тръгна от мен...
-Аз надали щях да искам да те слушам - прекъсна го неволно тя, сядайки бавно на пода пред него, събирайки старателно колена пред гърдите и под полата и суитчера.
-... Прости ми, че те излъгах. Никога не е имало друга, само теб обичам. - Магичен блясък се появи в погледа му, тръпка пробегна през тялото й когато се взря в очите му. Изглеждаше искрен и изпълнен с надежда. Като в десети клас на стъпалата към небето. Тя преглътна. - Обичам те, Star. Неконтролируемо. И безусловно.
Обичана. Безусловно.
Мария усещаше любовта в думите, погледа, гласа му, в неравномерното треперене на белия потник пред гърдите му. Искаше да я отрече с логични и подредени аргументи, но не намери нито един.
-Откъде имаш моя снимка? - попита внезапно.
-Откраднах я, когато в седми клас рисувахме автопортрет - изстреля с широка усмивка, поклащайки неопределено глава. Изглеждаше едновременно горд и засрамен.
-Ооо, спомням си: аз на тази снимка бях с един ужасен пуловер. Кога успя да я вземеш, аз май дори не съм отчела, че я няма...
-Помолих Сашка да те пита за една задача с отразяване на лъчи, която бях сигурен, че ангажира цялото ти внимание...
Мария се усмихна:
-А защо просто не ми я поиска, все пак бяхме приятели?
-За да не се усъмниш - усмихна се чаровно, по момчешки, той.
- В какво да се усъмня? - повдигна вежда тя.
-Че си падам по теб.
-Защо?
-Виждах какво правиш с всички момчета, които се опитваха да те доближат.
-Нищо лошо не съм им направила.
-Беше доста категорична всъщност – кимна той.
-Те бяха скучни... – потопи се в спомените си Мария. – Ама и ти доста упорито си ме наблюдавал... Откога всъщност си падаш по мен?
Джи се разсмя на безсрамното й любопитство и облягайки длани на коленете й се наведе и прошепна в ухото й:
-От 5-и клас...
-Лъжеш!
Джи поклати отчетливо глава.
-Та аз тогава ходех подстригана късо и мразех всички момчета.
-Не всички. Тайно харесваше Ник от Бек Стрийт Бойс.
-Явно не е било чак толкова тайно...
-Аз все пак тайно харесвах теб.
Руменина покри бузите й. Джи, който явно се беше уморил да стои на колене, се отпусна бавно назад и седна на пода, като пусна дългите си крака от двете страни на свитото тяло на Мария. Спусна смело дланите, които вече бяха затоплила колената й, по хлъзгавата материя на суитчъра надолу по бедрата й, и я придърпа към себе си.
-Джи!! - руменината на лицето й се насити. - Как не те... - не можа да довърши тя, защото погледът му я остави безмълвна, с решителност, която можеше да пробие камък. Задържа нейния поглед в дълбочината на очите си като в нежна прегръдка. Отпусна едната си ръка на кръста й и я залепи до себе си, докато с другата ръка като слепец описа профила на лицето. Проследи челото, чипото носле, и профила на устните. По път към брадичката ръката му трепна. Джи въздъхна тежко и очерта с показалец контура на устните бавно и внимателно първо горната, Мария отвори леко уста, след това долната, тя изстена, едвам поемайки си дъх. Отдръпна се панически назад, плъзгайки се решително по пода. Това беше толкова... Горещина обля цялото й тяло. Какво става с Джи, преди не правеше така?! Мария изгледа върховете на обувките си, докато събере въздух и мислите си. След това забеляза, че беше отпуснала ръце на глезените му, прибра ги набързо в скута си.
-Какво си мислиш, че правиш, Джи? - изгледа го с укор.
-Извинявай, звездичке, оставих се на импулса.
-Не го прави повече - каза остро тя.
-Не мога да обещая...
-Силвия ли те научи да правиш така? - попита след малко, скрила устните, запалени от копнеж по допира му, в длан.
-Ти ме научи, Star, току-що. Силвия беше само дълг, както едно време ходенето на война - търпиш лишения, несгоди, откъснат от хората, които обичаш, за да изпълниш дълга си - каза тихо и бавно. - Ти да не би да ревнуваш? - попита след малко искрено озадачен.
Мария издиша тежко и разходи безцелно поглед.
-Е, не е чак толкова странно, де - повиши леко тон. - Колкото и възвишени причини да си имал да излизаш със скочибрата, все пак се налазвахте под път и над път, сигурно и другото сте правили под път и над път... А това във всички тълковни речници е дефиницията за "изневяра". Имам пълно право.
Джи се усмихна, загледан в сърдитото й лице. Сви колена и се премести по-близо пред нея, прегърна я леко през раменете и преди тя да успее да протестира, се наведе към нея и прошепна в ухото й:
-В моя тълковен речник, първо издание, дефиницията за изневяра е да спреш да мислиш за тази, в която си влюбен...
Казвайки "влюбен", той сключи леко крака около нея и описа с длан няколко нежни кръгчета по гърба й, плъзгайки плавно свитото й тяло по близо до своето. То реагираше с готовност и любопитство на всяко негово докосване. Дъхът му гъделичкаше леко ухото й.
-...да спреш да си представяш усмивката й, да чуваш смеха й. Аз никога, нито за миг не съм ти изневерявал.
Целуна крайчеца на челюстта й, после бузата и с уверено движение завъртя главата й така, че устните им да се срещнат. Пое нейните с жажда на уморен през пустинята пътник. Придърпа я плътно до себе си, притисна я силно и собственически в прегръдката си. Задълбочи целувката, когато усети студените й пръсти на врата си. Тя се отпусна в ръцете му, отдаде се на забравения вкус на устните му, потопи се в аромата му, усети силата и желанието му и водена импулса го прегърна с ръце и крака, както той беше прегърнал нея. Тялото му беше по-силно, отколкото го помнеше и много приятно за пипане, тя разхождаше длани изследователски по раменете, гърба и ръцете му, чувстваше се още по-малка, гушеше се в него и се набираше на устните му, сякаш светът щеше да свърши, ако престанеше да го целува.
-Кх-кхм... Ще може ли ключа от съблекалнята? - прекъсна ги весел момчешки глас.
Двамата се изчервиха и набързо се изправиха. Джи задържа Myst в прегръдката си още малко, докато гледаше с усмивка строените в редичка играчи, криещи зад разперена длан очите си и усмихващи се лукаво. Прошепна й нещо много тихо, тя кимна леко и той отиде да вземе въпросния ключ, отделяйки се от нея като на забавен кадър.
****
Мария отвори вратата на празния физкултурен салон и влезе бавно. С Джи отново се целуваха и беше толкова хубаво, че не искаше да мисли за нищо повече, а просто да бъде с него. В следващия миг чу зад себе си забързани стъпки, прескачащи по три стъпала наведнъж. Дори не се обърна, само остави вратата широко отворена. Явно и той не можеше да стои далеч от нея дълго. Усмихна се.
-Готово. Изпратих децата. – каза Джи, ухилен до уши. – Искаш ли да тръгваме?
Настигна я, спря зад нея и погали леко рамото и ръката й.
-Накъде? – попита тя и се обърна към него, при което дланта му плавно се премести на другото й рамо.
Джи прокара бавно палец по ключицата й, преди ловко да вмъкне цялата ръка под яката на суитчъра. Зениците му се разшириха, гледащи като рентген през въпросната дреха. Бяха сами в цялата сграда, това ужасно му пречеше да се съсредоточи. Напомни си да не бърза, направи усилие да продължи неангажиращия им разговор.
-Мога да те закарам до вас, ако искаш...
Думите излязоха по инерция от устата му, цяло чудо, че репликата му се връзваше по смисъл с остатъка от разговора. Бяха сдобрени и сами. Погали врата й, после като под команда отпусна ръката си безучастно: все пак си беше наредил да не бърза. Само от два дни отново си говореха, трябваше да се наслаждава на всеки миг с нея, а не само да мисли за това, за което не можеше да спре да мисли.
-Не е ли по-добре да изчакаме дъжда да спре и да ме изпратиш до вкъщи? – усмихна се съблазнително тя и раздвижи плавно глава, докосвайки чувствено ръката му с кожата на врата си.
Джи светкавично я целуна. В следващия момент краката й бяха около кръста му и той търсеше с плавни стъпки опората на каквото и да е. Прекъсна за миг целувката и погледна зад нея, намествайки краката й около кръста си. Въздишката на Мария отекна в празната зала и Джи си призна с тежък стон, че не може да чака.
-Да разбирам, че ми прощаваш всичко и пак сме заедно? – попита той на път към устните й отново.
Точно преди да затвори очи забеляза студената сериозност, нахлула върху лицето на Мария. Той се спря.
-Или не? – добави объркан, докато тя спускаше краката си към пода.
Мария се огледа безцелно. И седна бавно на пода, сви крака пред себе си и ги покри грижливо. Джи беше страдал поне колкото нея, каквото и да е правил със Силвия е било против желанието му, замисли се тя. А какво точно беше правил? Докъде беше стигнал в старанието си да не разочарова своята майка? Поклати леко глава. Не биваше да издребнява. Важното беше, че отново обича и е обичана.
-И все пак след толкова лигавене и натискане със Силвия, не се ли влюби в нея поне малко – изплъзна се от устата й необмислено.
-Преди време не каза ли, че е скочибра? - намигна й той, сядайки на пода срещу нея. Мария се усмихна пресилено, Силвия беше красавица. - Играех в дълга пиеса, и да ти призная всякакви мисли ми минаваха през главата. От една страна се чудех какво ще стане, ако Силвия оздравее, сега вече знаем какво стана...
-Аз не знам, само са ми казвали клюки.
-Искаш ли да знаеш? – погледна я учудено Джи. Мария кимна. – Не ми се ще да те товаря с болезнени подробности ако не искаш.
-Не ме товариш. Освен, ако за теб не са болезнени...
-Не и ако помогнат да не се съмняваш в мен.
-Аз не се съмнявам в теб. Просто ме напада някакво необяснимо чувство за несправедливост.
-Тя знаеше за болестта си и не искаше да направи нищо, когато имах втория най-труден разговор... – започна Джи, следейки съсредоточено емоциите, които се сменяха в очите на Мария. – сещаш се, когато я питах дали иска да излиза с мен... тогава, а и след това, я виждах само като разглезено момиченце, което иска ново мече и тропа с крак на майка си докато не й го купи. Имам чувството, че и тя ме виждаше като скъпа играчка. Не мисля, че наистина беше влюбена в мен, защото повече обичаше да ме показва пред хората, отколкото наистина да прекарва време с мен.
-Все едно единствената й цел е била да ми къса сърцето от мъка, като ви видя заедно – прекъсна го Мария ядно и неволно сви ръката си в юмрук.
-И моето също, не забравяй!
-Не забравям! – навъси се Мария. – Луда жена е тая скочибра! Хем не те обича, хем те отнема от който те обича. Не трябва ли да се ходи в затвора за такива неща?
Джи се усмихна, не беше лоша идея, но сигурно щеше да е трудно за доказване пред съда.
- Тя заряза ли те или ти сложи рога? – попита след малко Мария, завръщайки се от мисленото си пътешествие далеч от онази натрапчива мисъл...все пак докъде стигнахте?
-Пфф, какво значение има? Каза ми, че вече не ме харесва, още по време на кандидат-студентските изпити... И не ме изненада. След като й смениха лекуващия лекар с този новия, тя направо стана нов човек. Влагаше всичко от себе си каквото и да прави...
-Леле! Преди почти година...
-Да. Всъщност тогава имахме много хубав и откровен разговор, каза ми колко прекрасно се чувства в компанията на доктора, аз и казах, че нямам проблем с това да се разделим, тя каза, че щяла да се чувства виновно. Така че, когато ме приеха в университета и с Вайпър станахме съквартиранти, с нея вече не се виждахме и не се чувахме, но никой от нас не каза на никого. Тя имаше нужда от време да планира как да каже на доктора, как да каже на техните и на всички останали. А и в същото време й подготвяха операцията. Все пак май не го е планирала по съвършен начин, защото по Коледа майка ми ми разказа, че са имали супер нелеп разговор с нейната майка и с много радикални последствия. След това четири месеца и аз събирах смелост и въртях стратегии как да кажа на теб, за да може накрая почти да оплескам всичко.
Мария кимна разсеяно. Натрапчивата мисъл отново се намърда в съзнанието й.
-Как е Вайпъра като съквартирант?
-Това пък откъде се взе? Какво значение има?
-Да, никакво – смънка тя – искам да ми отговориш нещо, без да те питам директно... Ама толкова ми пречи тази мисъл, че говоря несвързано.
-Дали със Силвия сме правили секс?
Мария се изчерви.
-Ти как мислиш?
-Сигурно – каза тихо – все пак сте били заедно почти година. Пък и ти си бил на мисия да я направиш щастлива... Не знам, не мога да си го представя, всички казват, че на мъжете им е много лесно с всяка, ама ти говориш толкова убедително... в смисъл, вярвам ти за всичко, виждам те като някакъв светец и мъченик едва ли не, пък в същото време...
-Пак започна да говориш несвързано – усмихна се той. Гледаше с любопитство опитите й да анализира ситуацията безпристрастно. – Искаш да съм само твой? – попита след малко с нескрита гордост.
-Знам, че... – започна пак Мария. Сведе поглед.
-Не.
-?
-Не.
-Какво не?
-Не съм правил секс със Силвия.
-Ама нито веднъж?
-Нито веднъж.
-Не мога да повярвам!
-Защо искаш да ти кажа, като след това не ми вярваш...
Мария направи последица от несъвместими гримаси. Това вече беше твърде хубаво, за да бъде истина.
-Когато човек знае какво иска, винаги намира начин да го постигне. Аз винаги съм искал само теб.
Мария се хвърли върху него с отскок, събаряйки го с целувка на пода. Кръвта й танцуваше от радост в цялото тяло и действията вече не минаваха през филтъра на умната й глава. Докато се целуваха, измъкна потника от шортите му и разходи ръце по голите му гърди. Само неин, както беше казал. Светът престана да съществува.
Джи дръпна рязко ципа на суитчъра и благодари на дъжда за гледката. Малките й крушовидни гърди надничаха любопитно през дантелата на сутиена. Със сподавен стон Джи се зае да им разказва колко се радва да ги види отново.
-Направо на… коравия под? – попита Мария, дишайки на пресекулки, когато той спря за глътка въздух се изправи леко, за да се отърве от потника.
-Не е най-романтичното място на света, нали... – поклати глава. И тя поклати в синхрон. –Ако искаш... – Мария отпусна ръце на голите му гърди стисна леко талията му между колената си. – Но умирам за теб...
-Умираш за мен - повтори тя замечтано - мислиш ли, че ми пука за мястото...
-Звездичке-е... - въздъхна той, притискайки я силно до себе си, издърпвайки ластика от косата й, която ухаеше на люляк. – Обичай ме!
Мария го погледна с нежна усмивка. И го обича.
Comments